Накрая се изправи.
— Предполагам, че не разполагате с достатъчно улики, за да ме задържите — каза той. — Така че считам този разговор за приключен.
Патрик се усмихна. Самодоволното изражение най-накрая си беше отишло, а Джеймс бе разкрил слабостта си. Сега оставаше само да намерят доказателства.
— Влез — каза Ерика предпазливо.
Меко казано, беше се учудила, когато Хелен й се обади и помоли да дойде.
— Сам с теб ли е? — попита Ерика.
Хелен поклати глава.
— Не, оставих го при една приятелка — каза тя и сведе поглед.
Ерика я пусна в антрето.
— Е, радвам се, че поне ти си тук — каза тя и прехапа език, за да не продължи с въпросите.
Патрик току-що й се бе обадил да сподели с нея подозренията си, че Джеймс е Зеленият чичко. Обикалял из гората в камуфлажни дрехи, а Стела се натъкнала на него, докато се разхождала. Според Патрик възможно било дори той да е човекът, когото Мари е чула в гората.
— Имаш ли кафе? — попита Хелен и Ерика кимна.
Във всекидневната Ноел и Антон отново се бяха сдърпали и изглежда, изобщо не се трогваха от забележките на Мая. Ерика въздъхна, отиде при тях и им викна с най-авторитетния си глас да престанат. Това не помогна, така че тя предприе последната отчаяна стъпка на родителите, когато искат малко спокойствие. Взе три фунийки от голяма кутия, която бяха купили от камиона за сладолед, и им даде по една. Децата седнаха доволни да ближат сладоледите си, а тя отиде в кухнята с неприятното усещане, че е лош родител.
— Това си го спомням — каза Хелен и се усмихна.
Прие чашата кафе и се настани на масата. Поседяха мълчаливо известно време. Ерика се изправи, извади един шоколадов сладкиш и го остави на масата.
Хелен поклати глава.
— Не, благодаря, не и за мен, имам непоносимост към шоколад. Получавам обрив — каза тя и отпи от кафето си.
Ерика си отряза голямо парче и си обеща от понеделник да спре със захарта. Тази седмица така и така беше опропастена, нямаше смисъл да започва сега.
— Мисля толкова много за Стела — каза Хелен.
Ерика вдига учудено вежди. Хелен не беше казала и дума за причината да дойде тук. А нещо се беше случило, усещаше го с цялото си тяло. Хелен излъчваше някаква неспокойна енергия, която беше заразна. Ерика обаче не смееше да я попита какво е станало. Не искаше Хелен да се изплаши и да спре да говори. Нуждаеше се от историята й. Затова замълча и отхапа от сладкиша, чакайки Хелен да продължи.
— Нямах братя и сестри — каза тя накрая. — Не знам защо. Никога не бих посмяла да попитам родителите си. Не говорехме за такива неща. Затова обичах да съм със Стела. Живеехме едни до други и тя винаги много се радваше, когато им отивах на гости. Беше ни хубаво да си играем. Тя беше забавно дете и бе пълна с енергия. Спомням си го ясно. Постоянно подскачаше нагоре-надолу. Помня червеникаворусата й коса. И луничките. Стела мразеше цвета на косата си, докато не й казах, че според мен е най-хубавият възможен. Тогава си промени мнението. Непрестанно задаваше въпроси. За всичко. Защо е топло, защо има вятър, защо някои цветя са бели, а други сини, защо тревата е зелена, а небето синьо, не обратното? Хиляди и хиляди въпроси. И не се отказваше, преди да е получила приемлив отговор. Не можеше просто да й кажеш „защото“ или да измислиш някаква глупост, тогава продължаваше да пита, докато не получи обяснение, което й се струва правилно.
Хелен говореше толкова бързо, че се задъха и спря, за да си поеме дъх.
— Харесвах семейството й. Не беше като моето. Прегръщаха се и се смееха. Прегръщаха и мен, когато отивах у тях, а майката на Стела се шегуваше и ме галеше по косата. Татко й пък казваше, че трябва да спра да раста, или ще стана толкова висока, че главата ми ще се рее сред облаците. Понякога Сана също си играеше с нас. Но тя беше по-сериозна, държеше се като малка майка на Стела. Най-често се мотаеше в краката на майка им, искаше да й помага с прането, с вечерята, искаше да е възрастна, докато светът на Стела беше изпълнен с игри от сутрин до вечер. Толкова се гордеех, когато ми даваха да я гледам. Мисля, че и те го усещаха, защото понякога ме викаха дори когато нямаха особена нужда от детегледачка, просто виждаха колко ме радва това.
Хелен се спря.
— Може ли да изнахалствам и да помоля за още кафе?
Ерика кимна и стана, за да напълни чашата й. В съзнанието на Хелен сякаш се бе срутила язовирна стена и сега всичко се изливаше навън.
— Когато се сприятелих с Мари, мина известно време, преди родителите ми да направят нещо — каза тя, щом получи чашата си. — Бяха твърде заети със себе си, с празненствата, сдруженията и събитията си. Не им оставаше много време да се замислят с кого общувам. Когато разбраха, че сме приятелки, първоначално реагираха предпазливо, но впоследствие ставаха все по-критични. Мари не беше добре дошла вкъщи, а не можехме да ходим и у тях, нейният дом беше… ами, не беше приятно място. Но въпреки това опитвахме да се срещаме колкото се може по-често. Накрая родителите ми разбраха за това и ни забраниха да се виждаме. Бях на тринайсет и нямах думата. Мари не се интересуваше какво мислят родителите й, а на тях не им пукаше къде ходи тя или с кого. Аз обаче не смеех да се опълча на родителите си. Не съм силна. Не съм като Мари. Бях свикнала винаги да правя каквото пожелаят нашите. Не знаех друго. Така че опитах да спра да се виждам с Мари. Наистина опитах.