— Но са ви разрешили да гледате Стела заедно? — попита Ерика.
— Да, бащата на Стела засякъл татко навън и го попитал. Нямал представа, че не ни е разрешено да сме заедно. Като никога, татко бил хванат неподготвен и казал „да“.
Тя преглътна.
— Толкова се забавлявахме през онзи ден. На Стела много й хареса разходката до Фелбака. Припкаше през целия път до вкъщи. Затова и тръгнахме през гората. Стела обичаше това място, пък и щом не се налагаше да я возим с количката, нямаше проблем да минем оттам.
Гласът й потрепери. Тя погледна Ерика.
— Стела беше щастлива, когато я оставихме пред тях. Спомням си я. Беше толкова щастлива. Ядохме сладолед, държахме се за ръце, а тя подскачаше през целия път, не знам откъде имаше сили. Отговаряхме на всичките й въпроси, а тя ни прегръщаше силно като малка маймунка. Спомням си как ме погъделичка по носа и й се стори невероятно забавно, когато кихнах.
— А мъжът в гората? — попита Ерика, преди да успее да се спре. — Въображаемият приятел на Стела, когото е наричала Зеления чичко. Възможно ли е да е бил истински човек? Джеймс? Съпругът ти ли е бил човекът в гората? Дали Мари може да е говорила за него?
Ерика видя нарастващата паника в очите на Хелен. Знаеше, че е направила голяма грешка. Хелен дишаше накъсано, а погледът й беше като на преследвано животно в мига, преди ловецът да стреля. Изхвърча от къщата, а Ерика остана в кухнята, проклинайки се. Хелен беше толкова близо до това да разкрие нещо, което можеше да се окаже ключ към миналото. Само че нетърпението на Ерика развали всичко. Тя взе изморено чашите и ги остави в мивката. Чу как Хелен потегля с колата си.
— В днешно време използват 3D техника, за да анализират куршумите — каза Йоста, когато Паула влезе в кухнята.
— Откъде знаеш? — попита тя и седна, като остави бележника на Дагмар пред себе си.
Понякога се чудеше дали не прекарва повече време в малката жълта кухня, отколкото в собствения си кабинет, но размяната на идеи с колегите беше отличен начин да погледнат на разследването от различен ъгъл. Освен това в кухнята се работеше значително по-приятно, отколкото в тесните им стаи. А и така бяха по-близо до кафеварката.
— Четох го в „Криминалистика“ — каза той. — Обичам това списание, всеки път научавам нещо ново.
— Окей — каза тя, — но няма гаранции, че ще може оръжието да се свърже с даден куршум, нали? Или да се потвърди, че два куршума са изстреляни от едно и също оръжие?
— Не, според статията нарезите на цевта никога не оставят едни и същи следи. Освен това може да е проблем, ако куршумите са изстреляни по различно време. Оръжията остаряват, а състоянието им зависи и от това колко добре са поддържани.
— Но най-често сравнението е възможно?
— Да, така мисля — каза Йоста. — А и тази нова 3D технология сигурно е много по-добра.
— Турбьорн е казал, че по всяка вероятност някой е изпилил цевта на колта.
Паула се премести малко встрани, за да не й свети слънцето.
— Някой — изсумтя Йоста. — Джеймс сигурно го е направил веднага след като го питахме дали се е виждал с Лейф. Хитрец е, не може да се отрече.
— Ще му е трудно да си намери оправдание, ако куршумът от убийството на Лейф съвпада с куршумите в гората — каза тя и сръбна малко кафе, но веднага направи гримаса.
Явно Йоста го бе правил, защото неговото кафе винаги беше твърде слабо.
— Да, но ме притеснява, че той ще напусне страната. Джеймс прекарва по-голямата част от годината в чужбина. Ще мине време, докато получим анализа от Националната лаборатория по криминалистика, а преди това няма как да го задържим.
— Но семейството му е тук.
— Прави ли ти впечатление на особено загрижен за семейството си…?
— Да, и това е вярно — въздъхна Паула.
Дори не се беше замисляла за тази възможност. Че Джеймс може да избяга в чужбина.