— А можем ли да го свържем с убийството на Стела?
— Не знам — отвърна Йоста отчаяно. — Минали са трийсет години.
— Във всеки случай изглежда, че Лейф е бил прав. Момичетата са били невинни. И през какъв ад са преминали само…
Тя поклати глава. Отвън телефонът не спираше да звъни. Хората продължаваха да заливат Аника със сигнали за анонимния глас.
— Да… — каза Йоста колебливо. — Но все още се чудя защо Мари лъже за алибито си. Пък и знаем, че Джеймс дори не е бил във Фелбака, когато тя е умряла, така че няма как той да я е убил.
— Да, алибито му е непробиваемо — каза Паула. — Заминал е още предната вечер, „Скандик Рубинен“ потвърждават, че е отседнал при тях, а от персонала си спомнят, че са го видели на закуска. После е имал делови срещи до късния следобед, след което се е прибрал. Часовникът на Неа е спрял в осем, така че това най-вероятно е часът на смъртта й. А тогава Джеймс е бил в Гьотеборг. Разбира се, възможно е Неа да е убита по-рано, а часовникът да е спрял, докато убиецът е местил тялото, но това не променя нищо, тъй като Джеймс го е нямало от неделя вечерта до понеделник следобед.
— Да, знам — каза Йоста обезсърчено и се почеса по главата.
Паула отново разлисти бележника.
— Не мога да разбера кое в записките на Дагмар ми се струва толкова странно — каза тя. — Мислех да помоля Патрик да ги прегледа, може би някой със свеж поглед ще забележи нещо.
— Направи го — каза той и се изправи, а крайниците му изпукаха. — Аз лично мисля да се прибирам. Не стой тук до твърде късно, и утре е ден.
— Ммм… — каза Паула.
Тя продължи да прелиства бележника и дори не чу как Йоста си тръгва. Какво пропускаше?
Джеймс влезе в спалнята. Полицаите бяха истински некадърници, не можеха дори един обиск да направят като хората. Виновни бяха мекушавите шведски закони, които ги принуждаваха да ходят на пръсти като балерини и да пипат внимателно. Когато Джеймс и мъжете му получеха заповед да открият нещо, изкъртваха всяка дъска и не оставяха нищо непокътнато. Търсеха, докато не намерят това, което знаеха, че е там.
Колтът щеше да му липсва, но за другите две оръжия не му пукаше кой знае колко. А и по-голямата част от колекцията му си беше тук, в оръжейния шкаф, скрит зад ризите му и стената на гардероба, която се махаше. Дори не бяха проверили за кухи стени.
Прегледа всичките си оръжия и се замисли кои да вземе със себе си. Нямаше да може да остане още дълго. Пареше му под краката. Трябваше да остави всичко зад гърба си. Тази мисъл не беше придружена от излишна сантименталност. Всички бяха изпълнили ролите си. Изиграха мача докрай.
Така и така вече беше на години, кариерата му в армията неизбежно щеше да приключи. Изглежда, щеше да се пенсионира рано. Имаше средства. През годините бе имал достатъчно възможности да натрупа пари както в брой, така и в сметки в чужбина.
Потръпна, когато чу гласа на Хелен откъм вратата.
— Защо се промъкваш така? — попита той раздразнено. — Откога сте вкъщи?
Джеймс затвори вратата на оръжейния шкаф и постави обратно стената на гардероба. Налагаше се да остави голяма част от оръжията тук. Тази мисъл го гризеше, но нямаше какво да се направи. Така и така нямаше да му трябват.
— От половин час. Поне аз. Сам дойде петнайсет минути по-късно. Прибра се пеш. В стаята си е.
Хелен обви ръце около слабото си тяло и го погледна.
— Ще избягаш, нали? Мислиш да ни изоставиш. Не просто да заминеш в командировка. Ще ни напуснеш завинаги.
Каза го без тъга, без каквато и да е емоция. Просто констатираше факт.
В първия момент Джеймс не отговори. Не искаше тя да знае за плановете му, не искаше да й дава такава власт. Същевременно с това знаеше, че той командва, не Хелен. Йерархията беше установена много отдавна.
— Подготвил съм нужните документи, за да ти прехвърля къщата. Ще се оправите известно време с парите в сметката.
Тя кимна.
— Защо го направи? — попита тя.
Не беше нужно да я пита какво има предвид. Затвори гардероба и се обърна към нея.
— Знаеш — каза той. — Заради баща ти. Обещах.
— Нищо от това не е било заради мен, нали?
Джеймс не каза нищо.
— А Сам?
— Сам — изсумтя той. — Сам беше необходима жертва от моя страна. Никога не съм твърдял друго. Сам е твой. Ако ми пукаше за него, никога нямаше да те оставя да го отгледаш по такъв начин. Мамино детенце, което още от малко не се откъсва от полите на мама. За нищо не го бива.
От другата страна на стената се чу шум и двамата погледнаха натам. После Джеймс й обърна гръб.
— Ще остана до неделя — каза той. — После ще се оправяте сами.