— Не, не, не причинявайте това на Мерта.
Момичето я погледна неразбиращо, а Елин протегна ръце към нея. Мерта понечи да се изправи и да хукне към майка си, но Хиерне я хвана и я задържа кротко, но твърдо. Елин искаше да го разкъса на парченца, задето докосва дъщеря й, но знаеше, че трябва да се овладее. Не искаше Мерта да види как пазачите я отвеждат.
Ето защо стисна зъби и се усмихна на дъщеря си, но усети как сълзите й потичат. Момичето изглеждаше толкова малко. Толкова беззащитно.
— Това там е майката на Мерта, нали? Елин Йонсдотер?
— Да, майка ми се казва Елин и седи ето там — каза Мерта с тънък, ясен глас.
— Мерта е казала на леля си и вуйчо си за някои неща, които е правила с майка си — каза Хиерне и погледна множеството. — Мерта може ли да разкаже и на нас?
— Да, с мама ходихме до Блокула! — каза Мерта развълнувано.
Хората се развикаха ужасено, а Елин затвори очи.
Мерта продължи:
— Летяхме дотам с кравата ни Роза — каза тя доволно. — До Блокула. Там имаше веселби и празненства. И всичко се правеше наобратно, седяхме с гръб към масата и ядяхме през рамо, а чиниите бяха обърнати наопаки и започвахме с десерта. Беше забавно, не бях виждала хората да правят така преди.
— Забавно и още как — каза Хиерне и се засмя нервно. — Мерта може ли да ни разкаже още за тези празненства? Какви хора е имало там? Какво правихте?
Елин слушаше с нарастваща изненада и ужас как дъщеря й описва живо пътувания до Блокула. Хиерне дори я подлъга да прошепне, че е видяла майка си да блудства с дявола.
Елин не разбираше как бяха успели да накарат Мерта да си измисли такива неща. Погледна към Брита, която седеше широко усмихната, облечена с поредната нова, хубава рокля. Помаха и намигна на Мерта, която грейна и й махна в отговор. Брита, изглежда, наистина бе направила всичко, за да спечели Мерта на своя страна, откакто Елин бе арестувана.
Нямаше как Мерта да разбира какво прави. Усмихваше се на Елин, докато седеше и разказваше весело историите си. За нея това бяха приказки. Поощрявана от Хиерне, тя продължаваше да разказва за вещици, които били срещнали в Блокула, и за деца, с които си играла там.
Дяволът явно бил особено заинтересован от нея. Седяла в скута му и гледала, докато майка й танцувала чисто гола.
— А в съседство имаше място, наречено Виткула. Там имаше ангели, които си играеха с нас, децата. Бяха толкова прекрасни и красиви, че не вярвахме на очите си!
Мерта плесна очаровано с ръце.
Накъдето и да погледнеше, Елин виждаше зяпнали усти и ококорени очи. Свиваше се все повече на мястото си. Как би могла да се оправдае? Собствената й дъщеря свидетелстваше за пътешествия до Блокула и как Елин блудствала с дявола. Нейната Мерта. Красивата й, наивна, невинна Мерта. Загледа се в профила й, докато момичето разправяше приказките си на ентусиазираната публика, и усети как сърцето й се къса от мъка.
Накрая въпросите на Хиерне свършиха и Брита отиде да вземе Мерта. Тя я хвана за ръка, тръгна към изхода, обърна се към Елин с голяма усмивка и й помаха.
— Дано мама се прибере скоро! — каза Мерта. — Липсва ми!
Елин вече не можеше да опитва да бъде силна. Наведе се напред, заровила лице в дланите си, и заплака със сълзите на обречените.
— Как се чувствате в жилището? — попита Бил.
За негова радост, вече разбираха шведския му достатъчно добре, ако говореше бавно и ясно.
— Добре — отговори Калил.
Бил се зачуди дали казва истината. Двамата изглеждаха изморени, а бунтарският тийнейджърски плам на Аднан сякаш беше изчезнал.
Утре изписваха Карим от болницата. Той щеше да се прибере при децата си, но не и при Амина.
— Обърни към вятъра, turn up in the wind — каза той и кимна към левия борд.
Аднан изпълни командата. Вече се справяха много по-добре. Но радостта я нямаше. Сякаш бяха изчерпани, което, осъзна Бил, беше доста точно казано, предвид обстоятелствата.
Не беше говорил с Нилс. Не знаеше какво да каже на момчето. Бяха толкова отдалечени един от друг. Дори Бог не би могъл да ги сближи. Нилс се прибираше късно вечер, отиваше директно в стаята си и надуваше музиката. Дори не ги поздравяваше, просто измърморваше нещо нечленоразделно.
Бил дръпна внимателно шкотите. Знаеше, че сега трябва да дава инструкции, да използва момента и да опита да ги научи на колкото се може повече преди състезанието. Но виждаше сивите им лица на фона на белите платна и предполагаше, че самият той има същото примирено изражение. Неговият отличителен белег, ентусиазмът, сега го предаваше, а Бил не знаеше кой е без него.