— Нямате доказателства — каза Хелен дрезгаво.
Той обаче видя, че ръцете й треперят, че е разколебана.
— Хелен — каза Патрик меко. — Открихме отпечатъците ти върху опаковка от вафла в обора на семейство Берг, както и върху тялото на момичето. Всичко свърши. Ако не си признаеш, ще изровим всяка малка тайна, която ти и семейството ти криете. Това ли искаш?
Той наклони глава настрани.
Хелен се взираше в ръцете си. Накрая вдигна бавно глава.
— Аз я убих — каза тя. — Убих и Стела.
Ерика огледа всичко, което беше окачила на стената. Всички снимки, статии, извлечения от стари технически и съдебномедицински доклади, преписки от разговорите си с Хариет, Виола, Хелен, Мари, Сам и Сана. Погледна снимката на Стела, която беше сложила до тази на Неа. Най-накрая случаите отиваха към окончателен завършек. Семействата бяха получили отговор, макар че за Сана той идваше твърде късно. Но сега поне щеше да знае какво е станало с малката й сестра. Когато Патрик се обади и й каза, че Хелен си е признала и за двете убийства, първата мисъл на Ерика бе именно за нея. Сана, която беше останала сама.
Зачуди се дали родителите на Неа са получили съобщението. Дали щяха да се почувстват по-лошо, като разберат, че дъщеря им е убита от съсед, от познат човек, с когото са общували? Или би било още по-ужасно, ако убиецът беше случаен непознат? Вероятно нямаше значение. Момичето им вече го нямаше. Зачуди се също дали щяха да останат да живеят тук. Тя самата не мислеше, че би могла да продължи напред, ако живее на същото място. То вечно щеше да й напомня за засмяното момиче, което никога повече няма да тича наоколо.
Пусна компютъра си и отвори уърд. Месеците, през които беше опознавала замесените в престъпленията, събирала факти и запълвала празнини, най-накрая бяха довели до момента, в който можеше да започне да пише книгата. Знаеше точно как да започне. С две малки момичета. Две момичета, на които им бяха отредени само няколко години на този свят. Искаше да ги пресъздаде достоверно и споменът за тях да остане в съзнанието на читателите дълго след като затворят книгата. С дълбока въздишка тя допря пръсти до клавиатурата.
Стела и Линеа си приличат в толкова много отношения. Живели са живот, изпълнен с фантазия и приключения, в свят, състоящ се от малко стопанство до една гора. Стела обичала гората. Там си играела със своя приятел Зеления чичко. Вероятно така и няма да разберем дали е бил реален, или въображаем. Не всички въпроси получиха своите отговори, така че можем само да предполагаме. Любимото място на Линеа пък бил оборът. Ходела там, в сумрака и спокойствието, колкото се може по-често. Нейният най-добър приятел не бил измислен, а съвсем истински — семейната котка. За Стела и Линеа нямало граници. Въображението им можело да ги отведе навсякъде. Били щастливи. Били в безопасност. Докато не се натъкнали на човек, който им желаел злото. Това е историята на Стела и Линеа. Това е историята на две малки момичета, които твърде рано научили, че светът невинаги е добър.
Ерика вдигна ръце от клавишите. През следващите месеци щеше многократно да редактира думите и изреченията, но знаеше, че трябва да започне оттук, че иска да въведе читателите в историята по този начин. Книгите й никога не бяха черно-бели. Понякога я бяха критикували, че проявява твърде много разбиране към извършителите на такива брутални и ужасни деяния. Но тя вярваше, че никой човек не се ражда зъл, а преживелиците ни ни превръщат в това, което сме. Някои стават жертви. Други престъпници. Още не знаеше какво ще каже Хелен за случилото се и какви бяха мотивите й да отнеме живота на две момичета. В много отношения й беше невъзможно да си представи как тихата жена, която предния ден седя в кухнята й, бе убила две деца. В същото време обаче много неща си идваха на мястото. Сега разбираше, че онази нервност, която излъчваше Хелен, всъщност е била вина. Разбра и защо я обзе паника, когато бе започнала да я разпитва за Джеймс и убийството на Стела. Беше се изплашила, че той може да бъде обвинен за нейното престъпление.
Смъртта на един засягаше мнозина. Последиците се разпространяваха като кръгове във водата, но разбира се, хората в епицентъра винаги страдаха най-много. А мъката имаше способността да се предава през поколенията. Ерика се запита какво ли ще стане със сина на Хелен. Сам й се стори толкова раним, когато се срещнаха. На пръв поглед изглеждаше суров и корав, с гарваново черната си коса, черните дрехи, черния лак и гримираните очи. Но под всичко това тя долови чувствителността му и всъщност й се стори, че се е докоснала до него. Той като че копнееше да срещне някого, пред когото да си излее душата. Сега щеше да остане сам с баща си. Още едно дете, чийто живот беше съсипан. И в главата на Ерика се въртеше все същият въпрос: Защо?