Йоста отиде при семейство Берг, за да им съобщи. Не искаше да го прави по телефона, струваше му се студено и безлично. Родителите на Неа имаха нужда да го чуят лично.
— Хелен? — каза Ева недоверчиво и стисна ръката на Петер. — Защо?
— Още не знаем — отвърна Йоста.
Родителите на Петер мълчаха. Слънчевият им загар беше избледнял и изглеждаха по-стари, отколкото първия път, когато Йоста ги видя.
— Не разбирам… — Петер поклати глава. — Хелен? Почти не общувахме с тях. От време на време си разменяхме по някоя дума с нея, това е всичко.
Той погледна Йоста така, сякаш очакваше да изкопчи от него отговори, но Йоста нямаше такива. Самият той си задаваше същите въпроси.
— Призна си също така, че е убила Стела. Сега я разпитваме и ще претърсим къщата им за допълнителни доказателства, но вече разполагаме с доста улики и признанието на Хелен е просто пиронът в ковчега.
— Как е умряла? Какво й е направила Хелен?
Думите на Ева едва се чуха и тя като че ли не говореше на конкретен човек.
— Засега не знаем много, но ще ви държим информирани.
— Ами Джеймс? — попита Петер объркано. — Чухме, че сте извикали Джеймс на разпит. Помислихме си…
— Разговаряхме с него по друг повод — каза Йоста.
Не можеше да каже нищо повече на семейството на Неа. Не можеха да свържат Джеймс с убийството на Лейф, преди да са получили резултатите от анализа. Но Йоста знаеше, че слуховете са плъзнали из цяла Фелбака, всъщност из цялата област. Нито обискът, нито посещението на Джеймс в участъка бяха останали незабелязани.
— Бедното момче — каза Ева бавно. — Синът на Хелен и Джеймс. Винаги е изглеждал толкова изгубен. А сега и това…
— Не се тревожи за него — каза Петер тихо. — Той е жив. Неа не е.
В кухнята настана мълчание. Чуваше се единствено тиктакането на часовника. Накрая Йоста се прокашля.
— Исках да го чуете директно от мен. Хората ще приказват какво ли не, не ги слушайте. Обещавам да ви държа в течение.
Никой не отговори, така че той събра сили за следващата тема.
— Трябва също да ви съобщя, че лекарите са готови с… аутопсията. Ще може да вземете тялото и да се подготвите да я…
Той не завърши изречението.
Петер го погледна и каза:
— Да я погребем.
Йоста кимна.
— Да. Да погребете Неа.
След това нямаше какво повече да се каже.
Когато потегли, погледна в задното огледало. За миг му се стори, че мярка две малки момичета, които му махат. Йоста примигна и те изчезнаха.
— Шибани хиени! — изръмжа Джеймс и хвърли телефона.
Обикаляше напред-назад из кухнята, а Сам го наблюдаваше лениво. Част от него се радваше да го види изкаран от равновесие. Джеймс, който винаги държеше всичко под контрол и си мислеше, че светът е негова собственост.
— Наистина ли мислят, че ще си седя и ще им давам скапани интервюта, а? — каза той. — „Искаме коментара ти…“ Да вървят на майната си.
Сам се облегна на хладилника.
— Само да не се разприказва — каза Джеймс и спря.
Сякаш осъзна, че Сам слуша, и поклати глава.
— След всичко, което съм направил за вас, след всичко, което съм жертвал, не получавам и грам проклета благодарност — каза той и продължи да кръстосва из кухнята. — Трийсет години ред и дисциплина, а сега това. Шибан хаос.
Сам чуваше думите, регистрираше всичко, но сякаш се намираше извън тялото си. Вече нищо не можеше да го разстрои. Всичко щеше да бъде поправено. Нямаше да има повече тайни. Сам щеше да прочисти всички.
Сякаш се намираше в мехур. Заедно с Джеси. Бяха откъснати от външния свят. Не го изплаши дори обискът, макар че в първия момент помисли, че са дошли заради него, че са научили за плановете му. Не го трогваше и това, че майка му е в полицейското управление. Нищо не можеше да му повлияе.
Вече бяха започнали приготовленията. Джеси разбра, когато прочете тефтера. Разбра какво иска той и защо това трябва да се направи.
Сам погледна Джеймс, който стоеше до прозореца и трепереше.
— Знам, че ме презираш — каза спокойно.
Джеймс се обърна и го зяпна ококорено.
— За какво говориш? — попита той.
— Ти си дребно човече — каза Сам бавно и видя как Джеймс стисва юмруци.
Дебелата вена от дясната страна на врата му пулсираше и Сам се наслади на реакцията, която бе предизвикал. Погледна Джеймс право в очите. За пръв път не се огъна под погледа му.
През целия си живот Сам се беше страхувал и тревожил. Мъчеше се да остане безразличен, но въпреки това позволяваше да бъде нараняван. Гневът беше най-големият му враг, но сега се превърна в приятел. Сам го прие и гневът му даде сила. Човек се сдобиваше с истинска мощ едва когато нямаше нищо за губене. Това бе нещо, което Джеймс така и не проумя.