Вратата се затвори и тя отново остана сама с мъчителя си.
— Как мина?
Мелберг подаде глава навън, докато Патрик вървеше по коридора. Той го погледна учудено. Вратата на кабинета му рядко беше отворена. В този случай, или по-скоро в тези случаи, имаше нещо, което бе ангажирало всички.
Патрик спря и се облегна на рамката на вратата.
— Ударихме джакпота. Намерихме дрехите на Неа в камината във всекидневната. Повечето памучни платове бяха изгорели, но Неа е имала и синтетични дрехи, част от които не се бяха запалили. Освен това намерихме почистващи принадлежности, по които имаше следи от кръв. А в кухненския шкаф имаше няколко вафли „Кекс“. Но в много домакинства ги има, така че може би не се броят за доказателство… Във всеки случай дрехите и кръвта са достатъчни, за да подкрепят признанието й.
— Тя каза ли защо го е направила? — попита Мелберг.
— Не, но сега ще говоря с нея. Исках да изчакам, докато приключим с обиска, пък и реших да я оставя да се тревожи няколко часа, смятам, че така ще е по-склонна да говори.
— Окей, но имай предвид, че тя успешно си е мълчала трийсет години — каза Мелберг скептично.
— Вярно. Но е решила да си признае, нали? Мисля, че иска да разкаже какво е станало — каза Патрик и се огледа. — Къде е Ернст?
Мелберг изръмжа.
— Оф, Рита е толкова мекушава, че е направо нелепо…
Той замълча.
Патрик изчака, но не последва продължение, затова той размаха ръка подканващо.
— И Ернст е…?
Мелберг се почеса засрамено по главата.
— Ами, знаеш, малките са очаровани от него. И сега им е тежко, меко казано. Затова си помислих, че може да остане вкъщи…
Патрик потисна смеха си. Бертил Мелберг. Дълбоко в себе си всъщност беше истински добряк.
— Добре си се сетил — каза той, но в отговор получи единствено изсумтяване. — Отивам да говоря с Хелен. Нали няма да съобщиш на вестниците нищо от това, което ти казах?
— Как си го представяш? — отвърна Мелберг и се хвана обидено за гърдите. — Аз съм като Форт Нокс, когато става дума за информация!
— Ммм… — каза Патрик и не можа да не се усмихне, след като пое по пътя си.
Мина покрай кабинета на Паула и й махна да дойде с него, след което влезе в стаята за разпити. Аника се беше погрижила за Хелен и й беше дала кафе и сандвичи. Не я считаха за агресивна или склонна към бягство, затова я третираха по-скоро като гост, отколкото като престъпник. Патрик винаги бе вярвал във философията, че можеш да хванеш повече мухи с мед, отколкото с мухобойка.
— Здравей, Хелен, как се чувстваш? Искаш ли да присъства адвокат? — попита той и пусна диктофона.
Паула седна до него.
— Не, няма нужда — каза Хелен.
Беше бледа, но овладяна. Не изглеждаше нервна или разстроена. Беше сключила ръце върху масата, а тъмната й коса, в която вече се мяркаха и сиви косми, беше прибрана на най-обикновен кок.
Патрик се загледа спокойно в нея, после каза:
— В дома ви има улики, които подсилват твърдението ти. Намерихме остатъци от дрехите на Неа, които си се опитала да изгориш. Освен това открихме парцал, моп и кофа, по които имаше следи от кръв.
Хелен се скова. Изгледа продължително Патрик, но после като че ли се отпусна.
— Да, така е — каза тя. — Изгорих дрехите на момичето в камината и изчистих обора. Предполагам, че трябваше да изгоря и парцалите.
— Не разбираме само защо. Защо си убила Стела и Неа?
Гласът на Паула беше мек.
Хелен кимна. В нея нямаше агресия, нямаше гняв. Атмосферата в стаята бе по-скоро приспивна. Може би беше заради жегата или пък заради усещането, че Хелен се е примирила. Тя сведе поглед, след което започна да разказва.
— С Мари се радвахме, че получихме шанс да излезем заедно. Времето беше хубаво, както през цялото лято. Но като си малък, всички дни са слънчеви. Или поне впоследствие така ти се струва. Решихме да заведем Стела до площада и да си купим сладолед. Тя много се зарадва, макар че Стела винаги си беше радостна. Бяхме доста по-големи, но ни харесваше от време на време да си играем с нея. Тя пък обичаше да се промъква. Най-забавно й беше да изскочи пред нас и да ни изплаши, а ние я оставяхме да го прави. Харесвахме я. И Мари, и аз. Много харесвахме Стела…
Тя замълча, чоплейки една от кожичките на ноктите си. Патрик я изчака да продължи.
— Взехме количката, като на отиване трябваше едва ли не насила да я накараме да седне в нея. Купихме й най-големия сладолед. Тя не спираше да приказва. Спомням си, че сладоледът се разтече и трябваше да изтичаме да вземем салфетки, за да я избършем. Стела беше… енергична. Сякаш постоянно кипеше отвътре.