Хелен отново дръпна кожичката. Беше я разкървавила, но продължаваше да чопли.
— Не спря да говори и на връщане. Припкаше пред нас и с Мари си говорехме колко хубава изглежда червеникавата й коса на слънцето. Беше толкова лъскава, че направо блестеше. Толкова пъти ми се е присънвала косата й…
Раничката вече кървеше обилно и кръвта започна да се стича по пръста й. Патрик взе салфетка и й я подаде.
— Когато стигнахме до стопанството, видяхме колата на баща й — каза Хелен и притисна салфетката до пръста си. — Казахме й, че татко си е у дома, така че може да се прибира. Искахме… искахме да се отървем от нея, за да останем сами за известно време. Видяхме я да тръгва към къщата и предположихме, че ще се прибере, затова отидохме до езерото да се къпем. И да си приказваме. Това ни липсваше. Да можем да разговаряме спокойно.
— За какво говорихте? — попита Паула. — Спомняш ли си?
Хелен сбърчи чело.
— Не помня точно, но предполагам, че сме обсъждали родителите си, като всички тийнейджъри. Как нищо не разбират, колко са несправедливи. По онова време с Мари сериозно се самосъжалявахме. Чувствахме се като героини и жертви в някаква драма.
— Какво стана после? — попита Патрик. — Какво се обърка?
В първия момент Хелен не отговори. Вместо това започна да къса на малки парченца салфетката, която бе омотала около пръста си. После си пое въздух, въздъхна дълбоко и продължи разказа си с тих глас. Едва разбираха какво говори. Патрик приближи диктофона до нея и двамата с Паула се наведоха напред, за да чуват по-добре.
— Изсушихме се и се облякохме. Мари си тръгна и аз също трябваше да се прибирам. Помня, че се притеснявах как ще обясня защо ми е мокра косата. Реших да кажа, че сме си играли при пръскачката. Но тогава се появи Стела. Беше се промъкнала след нас, вместо да се прибере. Сърдеше се, че сме се къпали без нея. Много беше ядосана. Тропаше с крак и викаше. По пътя ни беше питала дали можем да отидем да се къпем и й казахме „не“. Тя заплаши…
Хелен преглътна. Поколеба се, а Патрик се наведе още по-близо, сякаш за да я подкани да продължи.
— Каза, че ще ни издаде. Стела не беше глупава и имаше уши като сателитни чинии. Беше разбрала, че родителите ни не ни разрешават да се виждаме сами, и искаше да си отмъсти по детски. А аз… не мога да обясня как или защо се случи. Но Мари ми липсваше толкова много и знаех, че ако Стела разкажеше какво сме направили, никога повече няма да ни разрешат да се видим.
Тя млъкна и прехапа леко долната си устна. После вдигна поглед и ги погледна втренчено.
— Спомняте ли си какво е да си на тринайсет и някоя приятелка или някое момче да са целият ви свят? Мислите си, че винаги ще бъде така и че без този човек целият свят ще свърши. Това изпитвах към Мари. А Стела стоеше там и крещеше ли, крещеше. Знаех, че тя може да съсипе всичко. Когато се обърна и се затича, пищейки, към къщи, аз… Бях ядосана, изплашена и паникьосана и просто исках тя да замълчи! Наведох се, взех един камък и го хвърлих по нея. Мисля, че просто исках да я стресна, за да мога да я убедя да не казва нищо, или пък да я подкупя, каквото и да е, само и само да не ни издаде. Но камъкът я уцели в тила. Чу се глух удар, тя млъкна и просто се строполи. Изплаших се и се втурнах към къщи. Тичах през целия път, влетях в стаята си и се затворих вътре. А после дойде полицията…
Цялата салфетка вече беше разкъсана на парченца, пръснати по масата. Хелен дишаше тежко и Патрик я остави да се съвземе, преди да попита:
— Ами тази работа с признанията, от които после сте се отметнали? Защо Мари е признала, ако не е била замесена?
Хелен поклати глава.
— Бяхме деца. Бяхме глупави. Мислехме единствено за това как да бъдем заедно. Мари мразеше семейството си и искаше да се махне. Но така и нямахме възможност да поговорим за станалото, така че не знам. Според мен си е мислела, че ако и двете си признаем, ще ни пратят на едно и също място. Мислехме си, че децата също отиват в затвора. А Мари предпочиташе да е там с мен, отколкото да остане у дома.
Тя погледна първо Паула, после Патрик.
— Можете да си представите колко зле се чувстваше при семейството си. Но когато разбрахме, че няма да можем да останем заедно, опитахме да предотвратим ставащото. Само че беше твърде късно. Осъзнах, че не е трябвало да се отричам от показанията си, че трябваше да разкажа какво съм направила. Но бях толкова изплашена. Възрастните около мен бяха ядосани. Всички крещяха. Всички заплашваха. Всички бяха отчаяни и разстроени, емоциите бяха толкова много, че просто не можах да го направя. Затова излъгах и казах, че не съм била аз, че не съм убила Стела. Но нямаше значение… Спокойно бих могла и да си призная. Прокурорът доказа, че и двете сме виновни, но хората винаги са гледали на мен с повече подозрение. Повечето си мислеха, че аз съм я убила. Знам, че трябваше да кажа истината, за да сваля подозренията от Мари, но всъщност не получихме реална присъда, пък и си мислех, че на нея ще й е по-добре при приемно семейство, отколкото в собствения й дом. Минаха години, а тя, изглежда, по-скоро се възползваше от сянката, която беше надвиснала и над двете ни. Затова оставих нещата така.