Патрик кимна бавно. Вратът го стягаше.
— Окей, придобих малко по-ясна представа — каза той. — Но трябва да поговорим и за Неа. Искаш ли да направим пауза преди това?
Хелен поклати глава.
— Не, но не бих отказала още една чаша кафе.
— Ще донеса — каза Паула и се изправи.
Патрик и Хелен помълчаха, докато тя се върне. Беше взела цялата кана, както и кутия мляко, и доля кафе и на тримата.
— Неа — каза Патрик. — Какво стана?
Интонацията му не беше обвинителна. Нито агресивна. Със същия успех можеха да си говорят и за времето. Искаше да накара Хелен да се почувства сигурна. А и, странно, но не изпитваше неприязън към нея. Тя беше убила две деца и това трябваше да предизвиква гнева му, но Патрик чувстваше неохотно съчувствие към жената от другата страна на масата.
— Тя… — Хелен погледна нагоре, сякаш опитваше да си представи ситуацията. — Тя… дойде у нас. Бях в градината и Неа изведнъж се появи. Правеше го понякога, измъкваше се от къщи и идваше да ни види. Обикновено й казвах да се прибере, за да не се тревожат родителите й, но тя искаше да ми покаже нещо… Беше толкова весела и развълнувана. Затова… тръгнах с нея.
— Какво е искала да ти покаже? — попита Паула и вдигна кутията мляко, но Хелен поклати глава.
— Искаше да отида с нея в обора. Попита ме дали искам да си играем, но аз казах не, имах си работа. Тя изглеждаше толкова разочарована. Казах й, че може да ми покаже каквото си е наумила, но после ще трябва да се прибера.
— Не се ли зачуди къде са родителите й? Било е рано сутринта.
Хелен сви рамене.
— Неа често излизаше да си играе сутрин. Реших, че са я оставили да тича навън след закуска.
— И какво стана? — подкани я предпазливо Патрик.
— Искаше да отидем в обора. Там имаше котка, сиво коте, което се въртеше в краката ни. Неа каза, че иска да ми покаже плевника. Попитах я дали наистина й е разрешено да ходи горе и тя каза „да“. Качи се първа по стълбата, а аз я последвах. И после…
Тя отпи от кафето и остави внимателно чаша, сякаш бе от крехък порцелан.
— Обърнах й гръб… Само за секунда… Трябва да е паднала. Чух само кратък писък, после удар. Погледнах надолу и тя просто лежеше на пода. Очите й бяха отворени, а от главата й течеше кръв. Разбрах, че е мъртва. Както трийсет години по-рано разбрах, че Стела е умряла, когато камъкът я уцели по главата. Паникьосах се…
— Защо я премести? — попита Патрик.
— Аз… не знам… — Хелен поклати глава, а ръцете й потрепериха леко. — Пред очите ми се появи Стела. До езерото. Аз… исках да отнеса момичето при нея. И исках да залича всички следи, които водят към мен. Сега имам син. Сам се нуждае от мен. Не можех… не мога…
Очите й се насълзиха и тя примигна, а ръцете й се разтрепериха още по-силно. Патрик се бореше със съчувствието, което го обзе. Не разбираше какво става. Не искаше да я съжалява, но нямаше избор.
— Значи, си разчистила след себе си?
Хелен кимна.
— Отнесох я до езерото. Съблякох я, измих тялото й и я напъхах под ствола. Беше много горещо и не се притеснявах, че ще измръзне…
Тя замълча, щом осъзна колко нелогична е тази мисъл. Стисна здраво чашата кафе и продължи:
— Останах до езерото дълго време, но накрая се прибрах и взех каквото ми бе необходимо, за да почистя обора. Видях колата на Ева да потегля нанякъде, така че можех да работя необезпокоявано.
Патрик кимна.
— Намерихме шоколад в стомаха на Неа. От вафла. А в дома й нямаше такива.
Хелен преглътна.
— Да, взе я от мен. Видя ме да ям вафла „Кекс“, когато се появи на двора, и поиска да си отхапе.
— Открихме опаковката в обора — каза Патрик.
Хелен кимна.
— Да, аз й дадох вафлата.
— Къде бяхте, когато Неа я изяде? Долу в обора или горе в плевника?
Хелен се замисли. После поклати глава.
— Не знам. Не си спомням. Знам само, че й дадох вафла.
— Окей — каза Патрик и хвърли поглед към Паула. — Мисля да спрем за малко, после ще продължим.
— Окей — отвърна Хелен.
— Искаш ли нещо? — попита я Паула, когато се изправи.