Мартин кимна.
Седнаха в същата стая, където Хелен бе седяла преди малко. Парченцата от салфетката още бяха там и Патрик ги събра набързо и ги хвърли в кошчето.
— Заповядай, седни — каза той и посочи стола до прозореца.
Мари се огледа несигурно.
— Отдавна не бях влизала в тази стая — каза тя.
Мартин осъзна, че явно именно тук я бяха разпитвали преди трийсет години при други, но все пак зловещо сходни обстоятелства.
— Искаш ли кафе? — попита Патрик, но тя поклати глава.
— Не… Аз… Вярно ли е, че сте задържали Хелен за убийството на Неа? И че тя си е признала, че е убила Стела?
Патрик се поколеба, хвърли поглед към Мартин и кимна отсечено.
— Да, вярно е. Още не сме излезли с официално становище, само че хорският телеграф тук е крайно ефективен.
— Току-що чух — каза Мари.
Тя вдигна пакет цигари и Патрик кимна. Всъщност беше забранено да се пуши в управлението, но ако имаше подходящ момент да се направи изключение, той беше сега.
Мари запали бавно цигарата и си дръпна няколко пъти, преди да заговори.
— Никога не съм вярвала, че Хелен е убила Стела, и все още не го вярвам. Независимо какво казва тя. Но преди всичко знам, че не може да е убила другото малко момиче.
— Откъде знаеш? — каза Патрик и се облегна напред.
Посочи въпросително диктофона на масата и Мари кимна. Машинката забръмча тихо, когато я пусна, и той продиктува набързо датата и часа. Макар че това не беше официален разпит, по-добре беше да го имат на запис. Човешката памет беше ненадеждна, а понякога направо подвеждаща.
— Тя беше с мен, когато момичето е умряло. Нали искахте да знаете къде съм била в понеделник сутринта — каза тя и ги погледна неуверено.
Мартин се закашля заради дима. Винаги бе имал чувствителни дробове.
— И къде се намирахте? — попита Патрик.
Цялото му тяло се беше стегнало.
— При Хелен. Бяхте прави, излъгах за алибито си, никой не дойде с мен у дома. Още в осем сутринта отидох при Хелен. Тя не знаеше, че ще идвам, защото бях убедена, че ще ми откаже, ако първо й се обадя.
— Как стигна дотам? — попита Патрик.
Мартин хвърли бърз поглед под масата и видя високите й токчета. Едва ли беше вървяла пеша.
— В наема за къщата влиза и ползването на кола. Едно бяло рено, паркирано на големия паркинг отпред.
— На името на собствениците няма регистриран автомобил, вече сме проверили.
— На майката на мъжа е. Ползват колата, когато са в Швеция, през останалото време я отдават под наем заедно с къщата.
— В записките на Дагмар от въпросната сутрин се споменава бяло рено — потвърди Мартин.
— Първоначално Хелен не искаше да ме пусне, но мога да бъда… много убедителна, така че накрая тя отстъпи. Предната вечер се чухме по телефона и тя каза, че мъжът й го няма. Иначе не бих отишла там. Донякъде си мисля, че спомена това, защото подсъзнателно е искала да дойда.
— А синът й? Сам?
Мари сви рамене и дръпна от цигарата.
— Не знам, или е спял, или не е бил у дома. Във всеки случай не го видях. Но съм го засичала с дъщеря ми. По някаква прищявка на съдбата те са се сприятелили, а може и да са нещо повече от това… И двамата са малко особени.
— Какво искаше от Хелен? — попита Патрик и също се изкашля дискретно.
Уязвимото изражение се завърна на лицето на Мари. Тя изгаси цигарата.
— Исках да знам защо ме изостави — каза тя тихо. — Исках да разбера защо спря да ме обича.
В стаята настана тишина. Чуваше се единствено бръмченето на една муха до прозореца. Лицето на Патрик не изразяваше нищо. Мартин опитваше да възприеме казаното от Мари. Погледна към Патрик, който наблюдаваше Мари смълчано и явно не знаеше как да реагира на това твърдение.
— Били сте двойка… — каза той бавно.
Отделни фрази, бегли намеци, изражения, погледи, толкова много неща изведнъж придобиха смисъл.
— Разкажи — каза той.
Мари вдиша дълбоко и издиша също толкова продължително.
— В началото не разбирахме какво преживяваме. Сам знаеш какво е да израснеш тук, а по онова време… не беше като днес, човек не знаеше за тези неща. Животът се ограничаваше до мама, татко, децата, нищо друго. Дори не бях чувала да се говори, че жена може да обича жена или мъж да обича мъж. Така че мина доста време, преди да проумеем, че сме влюбени една в друга. Никога преди това не се бяхме влюбвали, съвсем доскоро бяхме деца. Тъкмо навлизахме в тийнейджърската възраст и си говорехме за момчета, както правеха другите момичета и както знаехме, че се очаква от нас. Но чувствахме нещо различно. Бавно започнахме да опипваме границите. Докосвахме се. Галехме се. Играехме си и откривахме нови неща. Това бе по-силно усещане от всичко, което бях преживявала дотогава. Живеехме в свят, в който съществувахме само ние двете, и това ни беше достатъчно, нямахме нужда от повече. Но после… Мисля, че родителите на Хелен не знаеха, но усещаха, че става нещо, което според тях не беше приемливо. Нямаха доказателства, нищо конкретно, но смятам, че все пак донякъде са подозирали какво става. Затова решиха да ни разделят. Светът ни се срина. Плакахме със седмици. Бяхме отчаяни. Мислехме единствено как да бъдем заедно. Но не можехме да се докоснем и това… това ни съсипваше. Знам, че звучи нелепо, бяхме толкова млади, все още момичета, не жени. Но казват, че първото влюбване е най-силното. И ние горяхме денонощно. Хелен спря да се храни, а аз се карах с всички за всичко. Ситуацията вкъщи стана още по-лоша отпреди. Нашите опитваха всячески да ми набият ум в главата. Буквално.