Мари запали нова цигара.
Патрик се изправи и отвори прозореца, а мухата излетя навън.
— Така че разбирате колко специален беше денят, когато щяхме да гледаме Стела заедно. Вярно, преди това бяхме успели да се видим тайно един-два пъти, но само за кратко. Родителите на Хелен следяха всяка нейна крачка като ястреби.
— Хелен ни разказа, че сте завели Стела на площада, купили сте сладолед, върнали сте се през гората и сте я оставили на двора, където е била паркирана колата на баща й. Това така ли е? И после сте отишли да се къпете?
Мари кимна.
— Да, така е. Бързахме да оставим Стела, защото искахме да останем сами. Къпахме сме, целувахме се и… досещате се. Именно тогава чух някого в гората и ми се стори, че ни наблюдават.
— Какво стана после?
— Облякохме се. Прибрах се, Хелен също. Ако казва, че е убила Стела, след като съм си тръгнала… — тя поклати глава. — Трудно ми е да го повярвам, божичко, бяхме на тринайсет! Трябва да го е извършил човекът, когото чух в гората, и мисля, че се досещам кой може да е бил. Джеймс беше неприятен тип още тогава и постоянно се мотаеше в гората. Понякога намирахме мъртви животни и предполагам, че Джеймс си е играел на снайперист. Винаги е бил вманиачен по оръжията, войната и смъртта. Всички знаеха, че нещо не му е наред. Всички освен бащата на Хелен, двамата бяха неразделни. Ако Джеймс не беше в гората, значи беше на гости у тях. Това, че се ожени за нея, е… почти като кръвосмешение.
Мари сбърчи нос.
— Тогава защо си призна? — попита Патрик. — Защо си призна за убийство, което не си извършила?
Дали отговорът на Мари щеше да се различава от този на Хелен?
— Бях наивна. Не разбирах, че ситуацията е толкова сериозна, че всичко се случва наистина. Помня, че в известен смисъл дори ми се струваше вълнуващо. Планът ми беше двете с Хелен да бъдем заедно. Хрумна ми романтичната идея, че ще ни осъдят и ще ни пратят някъде заедно. Така щях да се отърва от семейството си и да бъда с Хелен. А когато ни пуснеха на свобода, щяхме да опознаем света заедно… Нали виждаш, детински фантазии на едно тринайсетгодишно момиче. Нямаше как да си представя последиците от глупостта си. Признах си и се надявах, че Хелен ще се досети какъв е планът ми и ще се включи, както и стана. Когато разбрах, че няма да се озовем в едно и също поправително училище, както си представях, вече беше твърде късно. Никой не ни повярва. Случаят беше решен и полицаите бяха готови да го поднесат на прокурора като малка кутийка с червена панделка. Никой нямаше интерес да постави разследването под съмнение и да продължи да се рови.
Тя направи пауза и преглътна няколко пъти.
— Разделиха ни. Аз обиколих няколко приемни семейства, а Хелен изкара кратко време в поправителен дом, след което се премести в Марщранд с техните. Но аз броях секундите до момента, когато и двете ще сме пълнолетни…
— Какво стана, когато навършихте осемнайсет? — попита Мартин.
Не можеше да откъсне поглед от устните на Мари. Историята беше невероятна, но в същото време съвсем проста и естествена. Запълваше празнините и обясняваше неща, които до този момент бяха усещали, без да могат да ги посочат с пръст.
— Свързах се с Хелен. И тя ме отхвърли. Каза, че ще се омъжи за Джеймс и че не иска да има нищо общо с мен. Че всичко е било грешка… В първия момент не й повярвах. Но когато разбрах, че говори сериозно, бях съсипана. Все още я обичах. Чувствата ми бяха все така силни. Оказа се, че не е било глупаво тийнейджърско увлечение, което ще отшуми. Напротив, обстоятелствата и годините направиха така, че я обикнах още повече. Но тя не искаше и да чуе за мен. Не разбирах, но какво можех да сторя? Най-трудно беше да приема, че от всички хора ще се омъжи точно за Джеймс. Не, нещо не беше наред. Но трябваше да оставя нещата така, нямах избор. Досега. Не може да е било съвпадение, че получих тази роля и ми се наложи да се върна у дома. Исках да науча истината. Така и не бях забравила Хелен. Тя беше голямата ми любов. И мислех, че аз съм нейната.