Мразеше бременността и сериозно си мислеше, че ще умре по време на раждането. А бебето беше мърляво, червено, ядосано и изпитваше ненаситен глад. Мари наемаше детегледачки, а веднага щом се отвори възможност, прати Джеси в пансион. Почти не се налагаше да се занимава с нея.
Чудеше се какво ще стане с Джеси. Докато дойде осемнайсетият й рожден ден, дебелият продуцент щеше да продължи да плаща месечна издръжка. Така се бяха разбрали. Щом Джеси навършеше пълнолетие, вече нямаше да има роля в живота й. Мари опита да си представи живота без дъщеря си. Обичаше самотата и свободата. Хората носеха само разочарования. Любовта не беше нищо повече от разочарование.
Беше въпрос на време вестниците да надушат за връзката й с Хелен. Не разбираше как хората тук научаваха всичко толкова бързо. Сякаш имаха колективно съзнание. Новини, информация, клюки, факти, лъжи — всичко се разпространяваше със скоростта на вятъра.
Не беше сигурна, че това е нещо лошо. В днешно време беше актуално. В артистичните среди беше почти модерно да си лягаш с хора от същия пол. Означаваше, че си в крак с времето. Спонсорите на продукцията щяха да са във възторг. Скандалните звезди бяха същински джакпот за филма. Първо бяха статиите за убийството. Забраненото, мрачното, опасното. Тези неща винаги привличаха. А сега и любовната история. И неочакваният обрат. Две млади момичета, разделени насила от неразбиращия свят на възрастните. Толкова банално. Толкова драматично. Толкова полезно.
Мари вдигна почти празната чаша пред очите си. Мехурчетата танцуваха и я изкушаваха. Единствено те бяха останали до нея през годините. Неизменните й другари.
Отново се протегна към бутилката. Не смяташе да спре да пие, преди мракът и алкохолът да са удавили всичките й мисли. За Хелен. За Джеси. За това, което бе имала. И за това, което никога не бе имала.
— Ало?
Мелберг направи няколко крачки встрани и запуши ухото си. Ама че шумотевица.
— Да? — каза той, опитвайки да чуе какво казва човекът в другия край на линията.
Отдалечи се още повече и накрая връзката се подобри достатъчно, за да чуе, че се обажда човекът му от „Експресен“.
— Научихте ли нещо? Да, нас също ни засипват с обаждания. Всички си мислят, че разпознават гласа. От пощальони до съседи… А? На стоп? Кога? А? Говори по-високо!
Заслуша се внимателно. После затвори и се върна в ресторанта. Намери Патрик на един диван. Разговаряше с дама, на която май й беше изтекъл срокът на годност, а освен това се беше почерпила стабилно с безплатното вино.
— Хедстрьом. Можеш ли да дойдеш за малко?
Патрик го изгледа с благодарност и се извини.
— Какъв беше тоя динозавър? — попита Мелберг.
— Не съм сигурен. Сестрата на мъжа на нечия баба или нещо такова. Тук е пълно с хора, с които дори не знаех, че съм роднина.
— Това е най-лошото на сватбите. Ето защо не бих си и помислил да се женя — каза Мелберг. — Рита може да ми се моли, но никога няма да стане. Някои души са твърде свободни, за да бъдат оковавани.
— Имаше да ми казваш нещо важно — прекъсна го Патрик.
Стигнаха до бара и се облегнаха на плота.
— Звъннаха ми от „Експресен“. Обадил им се е мъж, който разполага с много… интересна информация. Качил е на стоп трима младежи от Фелбака вечерта, преди да получим анонимния сигнал за Карим. Две момчета и едно момиче. Оставил ги пред бежанския център. Сторило му се, че се смеят на нещо, което щели да направят, но не го приел сериозно. Тогава. Но сега, след статиите във вестниците, започнал да се замисля.
— Окей, това звучи интересно — каза Патрик и кимна.
— Чакай — каза Мелберг. — Става още по-добре. Познавал едно от момчетата. Сина на Бил.
— Бил? Бил Моряка?
— Да, познавал сина му, защото собственото му момче ходело в школата на Бил.
— Какво знаем за него? — попита Патрик и поръча бира, като вдигна два пръста към бармана. — Възможно ли е?
— С други думи, няма да действаме днес? — попита Мелберг и посочи бирите.
— Не, днес не — потвърди Патрик. — Но в понеделник бих искал да поговоря с въпросните младежи. Искаш ли да дойдеш?
Мелберг се огледа през рамо, после посочи смаяно към себе си.