— Как сме с времето?
Той погледна часовника.
— Трябва да тръгваме след половин час. Но почти всичко е готово. Погрижих се и за оръжията.
— Какво беше чувството? — попита тя и си сложи качулката. — Хубаво ли беше?
Сам спря и се разрови вътре в себе си. Надълбоко. Видя пред себе си изненаданото изражение на Джеймс.
После се засмя.
— Адски хубаво.
От горния етаж кънтеше музика и Сана се качи раздразнено по стълбите. Отвори рязко вратата, а Вендела и Нилс подскочиха в леглото и бързо се отделиха един от друг.
— Какво правиш? — изкрещя Вендела. — Човек няма ли право на личен живот?
— Намали музиката. И от сега нататък ще държите вратата отворена!
— Ти луда ли си?
— Намалете музиката и дръжте вратата отворена, иначе не си мислете, че ще ви закарам до Танумсхеде.
Вендела отвори уста, за да възрази, но после я затвори. За миг на Сана й се стори, че едва ли не изглежда облекчена.
— И Басе ли ще идва?
Вендела поклати глава.
— Вече не излизаме с него — каза Нилс.
— Аха, и защо?
Нилс изведнъж си придаде сериозен вид.
— Хората се развиват. Израстват. Продължават напред. Това е част от пътя към зрелостта. Нали така, Сана?
Той наклони глава, после погледна към Вендела и й се усмихна. Тя като че се поколеба, преди да отвърне на усмивката му.
Сана се обърна. Имаше нещо в Нилс, което никога не беше харесвала. Басе вечно изглеждаше объркан, но в него имаше и нещо мило. В Нилс, от друга страна, имаше някаква грубост и Сана не разбираше откъде я е наследил. Бил и Гун бяха толкова сладки хора. Грижовни. Нилс беше съвсем различен.
Не й се нравеше, че дъщеря й излиза с него. А точно днес самата Вендела като че ли не искаше да бъде с Нилс.
— Намалете музиката. Вратата да е отворена. Тръгваме след десет минути.
Сам вдигна ключа, натисна копчето и колата изпиука.
— Можеш ли да караш? — попита Джеси.
Той отвори багажника и започна да реди багажа вътре.
— Мама ме научи. Карали сме тук в двора.
— Да се кара по пътя не е ли малко по-различно? — попита тя.
— Ти какво предлагаш? Да хванем автобуса?
Джеси поклати глава. Беше прав, разбира се. Пък и какво значение имаше?
— Тук ли е всичко?
— Да, така мисля — каза Сам.
— Остави ли USB стика в компютъра?
— Да, няма как да не го видят.
— Тубите?
— Тук са. — той затвори багажника и й се усмихна. — Не се притеснявай. Помислили сме за всичко.
— Окей — каза тя и отвори вратата.
Сам седна зад волана и запали двигателя. Изглеждаше спокоен и самоуверен и тя се отпусна. Пусна радиото и започна да прехвърля станциите, докато не попадна на весела музика. Беше някаква стара поп песен на Бритни Спиърс, но звучеше лекомислено и приповдигнато, пък и днес не й пукаше. Джеси свали прозореца възможно най-ниско и подаде глава навън. Затвори очи и усети как вятърът разрошва косата й и гали бузите й. След толкова години, най-накрая беше свободна. Свободна да бъде каквато поиска.
Всичко беше на мястото си, обмислено и подготвено. Сам внимателно беше описал стъпките в бележника си, вземайки предвид всички вероятности. Разполагаше с много часове, за да планира тази вечер. Нещата, които не знаеше, провери в гугъл. Всъщност не беше толкова трудно. Не се искаше кой знае какъв интелект, за да прецениш как може да нанесеш възможно най-много щети.
Унищожението щеше да има прочистващ ефект и да изравни баланса. Всички бяха съучастници. Всеки по свой начин. Тези, които си мълчаха през цялото време, които гледаха отстрани, без да кажат нищо. Тези, които се смееха. Които сочеха. Които допринасяха с възгласи и потупвания по гърба. Дори тези, които протестираха мълчаливо, които възразяваха толкова тихо, че никой не ги чуваше, най-вече за да се почувстват като добри хора, а не за да помогнат наистина.
Те също заслужаваха да бъдат застигнати от последствията.
Пристигнаха рано. Хората вътре в общинския дом все още подготвяха помещението за партито. Никой не ги видя. Не беше трудно да разтоварят колата и тайно да пренесат всичко необходимо. Тубите бензин бяха тежки, но успяха да ги скрият в храстите, като ги покриха с клони. Вечерният сумрак беше на тяхна страна.
Сам следеше изходите. Дълго бе размишлявал, преди да му хрумне съвсем просто решение. Големи катинари. Разбира се, хората вътре можеха да счупят някой прозорец, но не му се вярваше някой да прояви такава предприемчивост или смелост. Всички бяха такива страхливци.