Не говореха по време на разходките си. Ако го стореха, имаше риск да се заприказват за миналото и после да сънуват срутени къщи и взривени деца. Съществуваше риск да се заприказват и за бъдещето и да осъзнаят, че то не носи надежда.
Сякаш хората в къщите, покрай които минаваха, се намираха в друг свят.
От другата страна на прозорците бе тази Швеция, която искаха да опознаят. Опитваха всяка вечер. Разхождаха се из града и гледаха апартаментите, чиито балкони бяха странно спретнати. Нямаше пране, нямаше лампи, най-много няколко светещи крушки. Веднъж видяха, че някой е сложил юка на балкона си. Това беше нещо толкова необичайно, че Аднан посочи растението на Калил.
После слизаха до училището. То бе впечатляващо. Изглеждаше толкова ново. Толкова хубаво.
— В червената къща май има парти — каза Аднан и посочи общинския център.
Бил бе опитал да им обясни какво представлява сградата, но в арабския нямаше аналог, затова, докато живяха там, бежанците просто я кръстиха „червената къща“.
— Да отидем да надникнем? — попита той.
Калил поклати глава.
— Приличат на младежи. Сигурно са пили алкохол. Все някой от тях ще има проблем с „мангалите“.
— Не е нужно да става така — каза Аднан и дръпна Калил за ръката. — А и може да срещнем момичета.
Калил въздъхна.
— Както казах: ще си имаме неприятности, ако отидем там.
— Оф, хайде де.
Калил се поколеба. Знаеше, че е прекалено предпазлив. И нищо чудно.
Аднан тръгна към сградата, но Калил го дръпна.
— Слушай!
Аднан спря и се ослуша. Обърна се към Калил с ококорени очи.
— Изстрели — каза той.
Калил кимна. Двамата добре познаваха този звук. И сега идваше от общинския център. Те се спогледаха, после забързаха натам.
— Сватбата беше фантастична — каза Ерика и се сгуши до Патрик на дивана. — Така се изненадах, когато Ана и Дан влязоха в църквата. Усещах, че крие нещо от мен, но никога не бих се досетила, че е намислила двойна сватба.
Все още беше в шок от изненадата, но сватбеното празненство беше най-забавното, на което бе присъствала, като в това число включваше и своето. Всички бяха трогнати от неочакваната поява на Ана и Дан и настроението беше приповдигнато още в църквата. След прекрасната вечеря, съпътствана от множество речи, дансингът кипя цяла нощ.
Сега седяха на верандата, наблюдаваха залязващото слънце и се наслаждаваха на спомените.
— Боже — каза Патрик. — Да се беше видяла, когато Дан и Ана влязоха. Помислих, че ще се превърнеш в локва. Нямах представа, че някой може да плаче толкова много. Беше страшно сладка. Гримът ти се разтече, приличаше на миещо мече. Или коте. Черно коте с малко, сладко носле…
— Просто прекрасно — каза Ерика, но трябваше да се съгласи.
Щом отидоха в хотела, първата й работа беше да оправи грима си в тоалетната. Спиралата и очната й линия се бяха размазали и тя приличаше на…
Ерика се сепна, а Патрик я погледна учудено.
— Какво има? Изглеждаш, все едно си видяла призрак.
Ерика се изправи рязко. Сети се за още нещо, което я бе глождило. Нещо, което Патрик спомена за Хелен.
— Вчера каза нещо, когато говорехме за Хелен. Нещо за „вафлата, която е дала на Неа“. За какво става дума?
— Ами в стомаха на Неа имаше шоколад, това е последното, което е яла. Шоколад и брашно, да бъдем по-точни. Педерсен предположи, че става дума за вафла. Когато питах Хелен, тя каза, че Неа я е видяла да яде вафла „Кекс“ и я помолила да пробва, затова са си я разделили. А в плевника в обора открихме опаковка от „Кекс“, така че…
— Хелен не може да е яла шоколадова вафла. Алергична е. Тя ли го спомена първа, или ти я попита?
Патрик се замисли и поклати глава.
— Не съм сигурен… Може и аз да съм го споменал.
— А Неа как наричаше приятеля си в обора? Котката?
— Черното коте — каза Патрик и се засмя. — Децата са големи образи.
— Патрик — каза Ерика и го погледна сериозно. — Знам какво е станало. Знам кой го е направил.
— Кое?
Ерика тъкмо щеше да обясни, когато телефонът на Патрик звънна.
Стомахът й се сви от притеснение, щом видя погледа му.
Патрик слушаше мрачно. После затвори и се обърна към нея.
— Трябва да тръгвам — каза той. — Обади се Мартин. Имало е стрелба в общинския център в Танумсхеде.