Полицаите им казаха да се прибират. Калил беше повече от готов да ги послуша, но Аднан го дръпна за блузата.
— Не можем да си тръгнем, трябва да помогнем!
— Как? — каза Калил. — Полицията е тук. Какво бихме могли да направим ние?
— Не знам, но вътре има млади хора. На моята възраст.
— Не трябва да сме там — каза Калил и посочи към червената къща.
Полицаите се приближаваха към ъгъла, откъдето можеше да се надникне вътре.
— Прави каквото искаш — каза Аднан и се обърна.
Калил разбра, че отива към задната страна на сградата.
— Мамка му — изруга той и го последва.
Вратите бяха покрити с някакъв плат, но той висеше малко накриво и през прозорчето на едното от крилата се виждаше вътре. Бързо видяха стрелците. Момче и момиче. Изглеждаха толкова млади. На пода лежаха двама души. Момичето отиде до друго момче. Калил усети как Аднан стисна ръката му. Без да покаже каквато и да е емоция, момичето застреля момчето. То се строполи по гръб до другите тела.
— Защо полицията не прави нищо? — прошепна Аднан със свито гърло. — Защо не правят нищо!
Той дръпна веригата с катинара.
— Твърде малко са, сигурно чакат подкрепления — каза Калил и преглътна. — Онези двамата са залостили вратите, ако полицаите опитат да влязат, рискуват още някой да бъде застрелян.
— Да, но просто да стоят и да гледат…
Аднан продължаваше да стиска силно ръката на Калил.
Още един ученик падна мъртъв, а този с пистолета посочи едно момче с очила.
— Какво правят?
— Мисля, че се досещам — каза Калил.
Не можа да се сдържи, обърна се и повърна. Оплеска си обувките, но просто избърса устата си с длан, без да обръща внимание. Вътре в сградата пламна огън. Децата вътре се разпищяха, страхът и паниката им нарастваха с всяка секунда. Всички се втурнаха към вратите. Изстрелите се сипеха един след друг. Аднан и Калил гледаха ужасено как телата падат по пода.
Калил се огледа. Видя едно паве, отделено от настилката, взе го и го вдигна над главата си. Заудря веригата отново и отново, докато тя най-накрая поддаде и той отвори вратата.
Огънят бушуваше насреща им. Отвътре се чуваха виковете на изплашените до смърт младежи. Димът беше гъст и черен и пареше очите, но въпреки това Калил и Аднан видяха, че към изхода се втурват паникьосани силуети.
— Насам, насам! — развикаха се те, помагайки им да излязат.
Димът ги заслепяваше, очите им пареха и сълзяха, но те продължаваха да насочват изплашените деца към свободата. Калил чу Аднан да вика нещо съвсем близо до него, после го видя да помага на едно момиче.
В следващия миг Аднан бе застигнат от огъня. Калил се извърна, щом чу писъците му.
Бохуслен, 1672
На мястото на екзекуцията се беше събрала тълпа. Палачът чакаше до дръвника. Свалиха Елин от каруцата, а хората затаиха дъх, щом я видяха. Носеше нова бяла риза, но главата й беше гола и обгоряла, ръцете й висяха отпуснати и разкривени до тялото и й беше трудно да ходи, докато пазачите я влачеха напред.
Падна на колене пред дръвника. Огледа тревожно хората, които се бяха събрали и наблюдаваха. Единственото, за което можеше да мисли, откакто призна вината си и присъдата беше потвърдена, беше дали Мерта ще присъства. Щяха ли да я принудят да гледа как майка й умира?
За свое облекчение не я видя никъде. Брита беше там с Пребен. Недалеч от тях стоеше Ела от Мьорхулт. Бяха се събрали много от хората, които живееха в съседство с нея и Пер, както и заедно с нея в стопанството.
Ларш Хиерне го нямаше. Имаше си други задачи, други вещици и сатанински изчадия, с които да се бори. За него Елин Йонсдотер беше просто име в регистрите. Поредната вещица, която комисията беше заловила и екзекутирала.
Брита стоеше с ръце на корема, който вече беше наедрял. Лицето й грееше доволно и праведно. Пребен гледаше надолу. Беше прегърнал Брита с една ръка, а с другата държеше шапката си. Бяха толкова близко. Само на няколко метра от нея. Ела от Мьорхулт си приказваше с жените около себе си. Елин я чу как преразказва избрани моменти от показанията си. Зачуди се колко ли пъти бе разправяла лъжите си. Още от едно време си беше отявлена клюкарка и лъжкиня.
Омразата я изгаряше. Разполагаше с много часове в тъмната килия, през които отново и отново да прехвърля всичко в главата си. Всяка дума. Всяка лъжа. Смеха на Мерта, докато тя, без да подозира нищо, обясняваше каквото й бяха казали. Доволния поглед на Брита, когато хвана дъщеря й за ръка и я изведе навън. Мерта как ли щеше да живее със себе си, когато пораснеше и осъзнаеше какво е направила?