Яростта в нея се надигаше. Превръщаше се в буря. Същата като бурята, която й отне Пребен и превърна двете им с Мерта в беззащитни жертви.
Мразеше ги. Мразеше ги толкова силно, че тялото й започна да се тресе под бялата риза. Изправи се на омалелите си крака. Пазачите направиха крачка напред, но палачът вдигна ръка и ги спря. С пламнали от гняв очи и стоейки несигурно, тя впери поглед в Брита, Пребен и Ела. Всички се бяха смълчали и я гледаха неспокойно. Все пак беше вещица. Кой знае какво можеше да измисли, когато смъртта чукаше на вратата?
Тя заговори спокойно, със силен и ясен глас, без да отделя поглед от хората, които я бяха осъдили на смърт, тримцата с праведните изражения.
— Сигурно си мислите, че вършите Божие дело. Но нека ви кажа истината. Брита, ти си лъжлив и зъл човек, винаги си била такава, още откакто излезе от утробата на не по-малко лъжливата си майка. Пребен, ти си курвар и измамник, слаб и страхлив мъж. Знаеш, че си лягал с мен, неведнъж, а много пъти, зад гърба на жена ти и зад гърба на Бог. А ти, Ела от Мьорхулт. Ти си зла, завистлива клюкарка, която никога не е можела да понесе съседът ти да притежава дори едно плесенясало крайче хляб повече от теб. Дано всички горите в ада. Да, дано и потомството ви бъде сполетяно от позор, огън и смърт. Поколения наред. Може да унищожите плътта ми с пламък и стомана, но думите ми ще живеят във вас дълго след като тялото ми изстине. Обещавам ви го, аз, Елин Йонсдотер, в днешния благодатен ден, нека Бог ми е свидетел. Готова съм да се срещна с Него.
Тя се обърна към палача и кимна. После застана на колене, положи глава на дръвника и погледна надолу. С периферното си зрение видя как палят кладата, върху която скоро щяха да хвърлят разполовеното й тяло.
Докато палачът замахваше с брадвата, Елин Йонсдотер отправи последна молитва към Бога, когото преди малко бе призовала. С цялата си душа чувстваше, че Той я е чул. Щяха да си получат заслуженото.
Главата на Елин се отдели от тялото, търкулна се и спря с лицето нагоре и очи, загледани в небето. Първоначално хората мълчаха или ахкаха шокирано. След малко обаче към небето се издигнаха радостни възгласи. Вещицата беше мъртва.
Патрик цяла сутрин се подготвяше за разговора с Хелен. Тя изпълняваше толкова много роли в историята. Като майка на загинал тийнейджър трябваше да бъде оставена да скърби на спокойствие. Но като майка на убиец трябваше да им помогне с разследването. Патрик осъзнаваше, че трябва да я повика за разпит. Като баща искаше да я остави на мира. Като полицай обаче трябваше да се добере до отговорите, които близките на жертвите заслужаваха да получат. А те бяха толкова много. Целият град се мъчеше да проумее какво се бе случило. Всъщност цялата страна. Мрачните като нощта заглавия и афиши съобщаваха с едър шрифт за трагедията в Танумсхеде.
Когато се появи първоначалната информация за масова стрелба в Танумсхеде, от „Приятели на Швеция“ побързаха да заявят в социалните медии, че това е терористичен акт, извършен от един или повече чуждестранни граждани. Посланието „Какво ви казахме?“ бе разпространено светкавично от онези медии, които им угаждаха. Скоро обаче стана ясно, че непонятното унищожение е причинено от двама шведски младежи, и новината обиколи целия свят. Медиите съобщиха и за героите, които бяха спасили живота на множество млади хора, което затвори устите на „Приятели на Швеция“. Шведското общество реагира с уважение и благодарност. Хора от всички краища изразяваха съчувствието си. Швеция беше страна в шок, а Танумсхеде беше град, потънал в мъка.
Но в момента Патрик виждаше единствено една скърбяща жена. Мъжът и синът й бяха мъртви. Как да говори с човек, пострадал толкова тежко? Нямаше представа.
Когато отидоха в дома им, откриха Джеймс застрелян пред шкаф за оръжия, скрит зад фалшива стена в гардероба. Теорията им беше, че Сам е принудил баща си да отвори шкафа, където е съхранявал оръжията, след което го е прострелял в главата.
Разказаха на Хелен какво е направил Сам, както и че са открили Джеймс мъртъв. Тя заплака истерично, очевидно за момчето, тъй като дори не спомена съпруга си.
Оставиха я на спокойствие за половин час, но не можеха да чакат повече.
— Моите съболезнования за загубата — каза Патрик. — Моля за извинение, но се налага да проведем този разговор.