— Вчера беше черен ден в историята на общината — каза Патрик.
Един-двама души кимнаха. Повечето просто се взираха в масата в конферентната стая, която в момента им се струваше толкова тясна.
— Какво гласи последната информация от болницата? — попита Йоста.
Лицето му беше сиво и набраздено. Никой не беше мигнал. Сърцераздирателното задължение да информират близките изискваше много време, а и цяла нощ ги безпокояха журналисти, които опитваха да разберат възможно най-много за случилото се.
От много време се говореше за това. Обществото се боеше, че стрелбите в училищата в САЩ могат да се разпространят и тук, че на някого рано или късно ще му хрумне да отнеме живота на връстниците си. Сам и Джеси не извършиха деянието в училищна сграда, но моделът беше същият, а целите им бяха техните съученици.
— Още едно момиче е починало преди час. Това прави девет смъртни случая и петнайсет ранени.
— Исусе Христе — каза Йоста и поклати глава.
Патрик не можеше да възприеме числата. Мозъкът му отказваше. Беше абсолютно невъзможно да проумее, че толкова много младежи са загубили живота си или са останали белязани завинаги.
— Десет мъртви, ако броим Джеймс — каза Мартин.
Патрик кимна.
— Какво каза Хелен? — попита Йоста. — И Мари? Забелязали ли са нещо? Сам и Джеси държали ли са се странно, намекнали ли са нещо?
Патрик поклати глава.
— Казват, че не са подозирали нищо. В стаята на Сам обаче открихме бележник, в който е описал с подробности как ще извърши всичко. Има скици на общинския център и какво ли не. Явно го е планирал от известно време и предполагаме, че по някакъв начин е убедил Джеси да се включи.
— Тя проявявала ли е склонност към насилие в миналото? — попита Паула.
— Не и според Мари. Казва, че дъщеря й била саможива, и мисли, че съучениците й може би са я тормозели, но не е сигурна. Изглежда, не е отделяла кой знае колко внимание на Джеси.
— Сигурно случилото се с Неа е подтикнало Сам към действие — каза Мартин.
— Представяте ли си, да си на петнайсет и да носиш такава вина. И освен това да имаш тираничен баща и слабохарактерна майка. Като се добави и стигмата от това да живееш в сянката на такова престъпление… Едва ли му е било леко.
— Не го съжалявай, по дяволите — каза Мелберг. — Много хора са имали много по-лошо детство, без да застрелят съучениците си!
— Нямах това предвид — каза Мартин безсилно.
— Какво казва Хелен? — повтори Йоста.
— Отчаяна е. Съсипана. Синът й и мъжът й са мъртви. Ще бъде дадена под съд за оскверняване на тяло и прикриване на престъпник заради това, което е направила след смъртта на Неа. Тя приема обвиненията.
Паула вдигна един от вестниците.
— Аднан е възхваляван като герой в пресата — каза тя, сменяйки темата. — Бежанецът, дал живота си, за да спаси шведски младежи.
— Проклет глупак — каза Мелберг, но не можа да скрие възхищението в гласа си.
Патрик кимна. Постъпката на Аднан и Калил беше невероятно глупава и невероятно смела. Бяха спасили трийсет ученици. Трийсет ученици, които иначе ги грозеше сигурна смърт.
Самият Патрик цяла нощ се бори с образите, запечатани в ретината му. Пожарът и стрелбата ги принудиха да решават бързо и те нахлуха вътре, рискувайки всичко. Той и Паула влязоха първи през вратата, която пожарникарите разбиха. Нямаха време да мислят. Нямаха време да се колебаят. Видяха Сам и Джеси насред пламналата зала. Стояха гръб в гръб и стреляха по изплашените младежи, които тичаха към задната врата, която Аднан и Калил бяха успели да отворят. С Паула си размениха бърз поглед и тя кимна. Вдигнаха служебните си пистолети и стреляха. Сам и Джеси паднаха едновременно на пода.
Останалото беше като в мъгла. Линейките цяла нощ правиха курсове от общинския център до всички околни болници. Частни лица също се включиха и помогнаха с пренасянето на пострадалите.
Пред центъра се събираха все повече хора. Палеха свещи и плачеха, прегръщаха се и задаваха хиляди въпроси, които може би никога нямаше да получат отговори. Танумсхеде се беше присъединил към имената на градове в историческите книги, които винаги щяха да бъдат свързвани с голяма трагедия и да извикват в съзнанието на хората асоциации със смърт и зло. Но сега не мислеха за това. Сега хората оплакваха синовете и дъщерите си, братята, сестрите и приятелите си, съседите и познатите си. Вече не можеха да си въобразяват, че само защото живеят в малък град, са защитени от всички зверства, за които четяха във вестниците. От сега нататък щяха да заключват вратите си и вечер да си лягат разтревожени от това, което би могло да се случи.