— Вие окей ли сте? — попита Аника и погледна Патрик и Паула.
Двамата свиха рамене. Как можеха да отговорят?
— Нямаше алтернатива — каза Паула тежко. — Направихме каквото трябваше.
Патрик не каза нищо, просто кимна. Знаеше, че е права. Нямаше никакво съмнение. Единствената им възможност да спасят живота на другите ученици беше да застрелят Сам и Джеси. Взеха правилното решение и никой не би могъл да ги обвини за стореното. Но чувството да застреляш дете… Двамата с Паула бяха принудени да живеят с него завинаги. Каквото и да бяха направили Сам и Джеси, те бяха просто объркани тийнейджъри, които взаимно се бяха подтикнали към деяние толкова жестоко, че Патрик трудно можеше да го възприеме. Може би никога нямаше да разбере как се бе стигнало до трагедията. Може би никога нямаше да разбере как са могли да оправдаят престъплението пред самите себе си.
Прокашля се и каза:
— Когато техниците претърсиха стаята на Сам сутринта, намериха USB стик с интимни снимки на Джеймс заедно с мъж, когото впоследствие идентифицирахме като Коге Першон, тоест бащата на Хелен.
— Възможно ли е това да е било задействащ фактор? — попита Мартин. — Да види майка си да целува друга жена и в същото време да намери снимките на баща си?
Паула поклати глава.
— Не знам — каза Патрик. — Вероятно никога няма да разберем всичко. Но има друг въпрос, на който трябва да обърнем внимание.
Той посочи Мелберг.
— Бертил дойде при мен по време на вечерята след сватбата и ми съобщи, че е получил информация за трима младежи, които отишли на стоп до бежанския център горе-долу по времето, когато бельото на Неа е било поставено в дома на Карим. Свидетелят казва, че един от тях е Нилс, синът на Бил. С него са били двама приятели, момче и момиче. Вчера и тримата са били застреляни. Не виждам смисъл да продължаваме това разследване, някой има ли възражения?
Патрик се огледа. Всички поклатиха глави.
— Що се отнася до пожара в бежанския център, продължаваме търсенето. Но ми се струва, че ще ни е трудно да разберем кой е извършителят, такива палежи се случват из цяла Швеция, без да има задържани. Но дръжте очите и ушите си отворени.
Останалите кимнаха. В стаята настана тишина. Патрик осъзна, че трябва да направят дебрифинг и да преговорят всичко станало, но умората започваше да взема своето, а жегата в стаята допринасяше за сънливостта им. Бяха тъжни, потресени, изморени и разтревожени. Телефонът на рецепцията не спираше да звъни. Погледите не само в Швеция, ами в целия свят бяха насочени към Танумсхеде и трагедията, която ги беше сполетяла. Патрик знаеше, че всички, които сега седяха в участъка, усещат, че светът се е променил завинаги. Вече нищо нямаше да бъде същото.
Боеше се да не си помислят, че е неблагодарен, че не оценява всичко, което са направили за него. Но не беше така. Карим никога не бе вярвал, че някой швед ще приеме семейството му в дома си по такъв начин, че ще му помогне да си намери собствено жилище, ще прегръща децата му и ще му говори като на равен. Радваше се, че е видял и тази Швеция.
Но не можеше да остане тук. Те не можеха да останат тук. Швеция му беше отнела твърде много. Амина вече беше сред звездите и в топлите лъчи на слънцето. Тя му липсваше всяка минута, всяка секунда. Постави снимките й в куфара, като внимателно ги обви в меки дрехи. По-голямата част от багажа се състоеше от дрехите на децата. Нямаше да може да носи повече от един куфар, затова за себе си взимаше единствено най-необходимото. Нямаше нужда от нищо. Те имаха нужда от всичко. Заслужаваха всичко.
Невъзможно беше да вземе всички играчки, които бяха получили от Рита, Бертил и Лео. Знаеше, че ще се натъжат, но просто нямаше място. За пореден път трябваше да оставят зад гърба си неща, които обичат. Това беше цената на свободата.
Погледна децата. Самия спеше, прегърнала един сиво-бял заек. Беше й го дал Лео и тя отказваше да спи без него. Него можеше да вземе. Само него. Хасан пък държеше мрежеста торбичка с малки цветни топчета. Можеше с часове да ги гледа как блестят. Щяха да вземат и тях. Но нямаше място за друго.
Беше чул за Аднан и Калил. Всички си звъняха и разправяха за станалото, ту с ужас, ту с гордост. Шведите ги провъзгласиха за герои. Не беше ли иронично? Карим си спомняше как Аднан разказва разочаровано за погледите, които му хвърлят шведите, сякаш е от друга планета. От всички в бежанския център той най-много искаше да се впише. Искаше да бъде приет. И сега шведите го обявиха за герой, но какво от това? Не беше жив, за да го оцени.