Карим огледа апартамента. Беше светъл и хубав. Просторен. Можеше да бъде добър дом за децата им, знаеше го. Но мъката по Амина го разяждаше отвътре. Само да му бе останала надежда, че тази страна би могла да му осигури бъдеще… Но Швеция му бе донесла единствено мъка и отхвърляне. Усещаше омразата и недоверието и знаеше, че тук никога няма да бъде в безопасност. Щяха да продължат нататък. Той и децата. В търсене на място, където да могат да си починат. Където да открият сигурност и вяра в бъдещето. Място, на което щеше да може да си представя усмивката на Амина, без да изпитва болка.
Хвана една химикалка с усилие. В болницата махнаха превръзките, но обгорените му, белязани ръце все още го боляха и щяха да продължат да го болят, може би винаги. Взе лист хартия и допря химикалката до него, без да знае какво иска да напише. Не беше неблагодарен. Не. Беше изплашен. И празен.
Накрая написа една-единствена дума. Една от първите, които научи на шведски. „Благодаря.“ После отиде да събуди децата. Предстоеше им дълго пътуване.
От стрелбата в общинския център измина близо седмица, траурът бавно премина в нова фаза и ежедневието започна да взема връх. Както ставаше винаги. Поне за хората, които се намираха в периферията, а не в епицентъра на трагедията. На тези, които бяха изгубили някого, им предстоеше да изминат дълъг път, докато се завърнат към нещо, което поне наподобяваше нормално ежедневие.
Мартин цяла сутрин бе размишлявал над странното обаждане от адвоката предния ден. Лежеше и се взираше в тавана. Мете се претърколи сънено до него и измънка:
— Кога трябва да си там?
— В девет — каза той и провери колко е часът.
Установи, че скоро трябва да тръгва.
— Според теб за какво става дума? Да не ме съдят? Или дължа пари? Какво?
Той разпери ръце объркано, а Мете се засмя. Обичаше смеха й. Всъщност обичаше всичко в нея. Още не смееше да й го каже. Не и с тези думи. Караха я полека. Стъпка по стъпка.
— Може да си станал мултимилионер? Може би някой незнаен, червив с пари роднина от САЩ е умрял и ти си единственият наследник?
— Ха! Знаех си! — каза той. — С мен си само заради парите!
— Ами да, ти какво си мислеше? Че съм те харесала заради големите ти бицепси ли?
— О, така ли — каза той и се хвърли върху нея, за да я гъделичка.
Мете знаеше, че не особено тренираните му мускули са чувствителна тема.
— В скоро време трябва да се облечеш, ако искаш да стигнеш навреме — каза тя, а той кимна и се отдели неохотно от нея.
Половин час по-късно пътуваше с колата към Фелбака. Адвокатът отказа да го информира за какво става дума, просто повтори, че Мартин трябва да бъде в офиса му в девет часа. Точно.
Паркира пред вилата, където се помещаваше малката адвокатска кантора, и почука внимателно. Вратата отвори прошарен мъж на около шейсет години, който стисна ентусиазирано ръката му.
— Седни — подкани го той и посочи стола пред подреденото си бюро.
Мартин седна все така предпазливо. Винаги изпитваше подозрение към прекалено разтребените хора, а тук като че ли всичко си имаше точно определено място.
— Да, ами, чудех се за какво става дума — започна Мартин.
Усети как дланите му започват да се потят и предположи, че по лицето и врата му са се появили познатите, омразни червени петна.
— Не се тревожи, не е нещо неприятно — каза адвокатът и Мартин вдигна вежди.
Това не задоволи любопитството му. Може би Мете беше права за американския милионер.
— Аз съм изпълнителят на завещанието на Дагмар Хагелин — каза адвокатът.
Мартин се сепна и погледна мъжа.
— Дагмар е починала? — каза той объркано. — Кога? Говорихме с нея само преди седмица.
Усети леко пробождане в гърдите. Възрастната дама му бе допаднала, и то много.
— Умря преди два дни, но винаги отнема малко време, докато се задействат юридическите процедури — каза адвокатът.
Мартин смотолеви нещо. Вече съвсем не разбираше какво прави тук.
— Дагмар имаше конкретно желание, свързано с теб.
— С мен? — попита Мартин. — Но ние не се познавахме. Срещал съм я само два пъти по служебни дела.
— Аха… — каза адвокатът учудено, но после продължи уверено. — Значи, си й направил много добро впечатление по време на тези срещи. Дагмар направи допълнение към завещанието си, тъй като искаше ти да наследиш къщата, в която тя живееше.
— Къщата? Какво имаш предвид?
Мартин се смълча объркано. Някой си правеше майтап. Но адвокатът насреща му изглеждаше напълно сериозен.
— Ами, според завещанието на Дагмар, тя иска ти да получиш имота. Написала е, че има някои неща за оправяне, но че ще ти хареса да живееш там.