Мартин не можеше да възприеме думите на адвоката. Осени го мисъл.
— Но Дагмар има дъщеря. Тя няма ли да се ядоса? Не иска ли къщата?
Адвокатът посочи няколко листа, които лежаха на бюрото пред него.
— Тук имам документ от дъщеря й, в която тя се отказва от всякакви претенции към имота. Говорих с нея по телефона и тя каза, че е твърде стара, за да се премести в стара колиба, както и че няма нужда от парите. Думите й бяха: „Имам достатъчно, ще се оправя. Щом мама го е решила, значи така е най-добре“.
— Но… — каза Мартин и усети паникьосано как сълзите парят в очите му.
Бавно започна да осъзнава какво се случва. Дагмар му беше завещала красивата си червена къща. Къщата, за която не бе спирал да мисли. Денонощно се чудеше дали ще може да си позволи да я купи. Представяше си всичко. Люлката, която щеше да сложи на двора, малката градина, където Тюва щеше да може да отглежда зеленчуци, зимните вечери с камината във всекидневната и разчистената пътека в снега. Имаше хиляди идеи, но както и да го въртеше, сметките не излизаха.
— Защо? — попита той
Вече не можеше да сдържи сълзите си, защото се замисли за Пия и как на нея й се искаше Тюва да израсне в малка червена къща извън града, с люлка и градина.
Но не плачеше само защото Пия нямаше да види всичко това, а и защото знаеше, че би се зарадвала на всичко ново в живота им, макар и вече да не беше с тях.
Адвокатът му подаде салфетка и после продължи спокойно:
— Дагмар каза, че ти и къщата се нуждаете един от друг. И знаеш ли какво, мисля, че е имала право.
Бил и Гун се погрижиха за него, когато се прибра от болницата. Въпреки собствената си мъка. Предложиха на Калил хубавата и светла гостна на долния етаж.
Вещите им вече бяха преместени там. Бил обеща да му помогне да прати писмо до родителите на Аднан. Калил искаше те да знаят, че синът им е умрял като герой. Че в новата му страна няма нито един човек, който не знае името му и не е виждал снимката му. Беше се превърнал в символ, в мост между народите. Премиерът изнесе реч за него по телевизията. Каза, че Аднан е показал, че човечността не е въпрос на държавни граници или цвят на кожата. Давайки живота си, за да спаси толкова много шведи, той не се беше замислил за националността, културата или цвета им. Премиерът говори дълго и каза още много неща, но това бе основното, което Калил искаше да включи в писмото.
Премиерът спомена и Калил, но тогава той спря да слуша. Не се чувстваше като герой. Не искаше да бъде такъв. Искаше просто да бъде един от тях. Нощем сънуваше кошмари, в които виждаше лицата на учениците и смъртния им страх. Мислеше си, че никога повече няма да стане свидетел на нещо такова, но ужасът в очите им беше същият като ужаса, който бе преживял в родината си. Нямаше разлика.
Вечер Бил и Гун седяха пред телевизора. Понякога се държаха за ръка. Друг път просто стояха неподвижно един до друг, а екранът осветяваше лицата им. Засега дори не можеха да погребат сина си Нилс. От полицията не знаеха кога ще могат да им върнат тялото. По-големите им синове дойдоха да ги видят, но после се прибраха при семействата си. Не можеха да облекчат мъката им, а и те самите изпитваха такава.
Калил предположи, че няма да плават. Не и без Аднан. Или Карим. Той му липсваше и Калил се чудеше къде ли е отишъл. Един ден Карим и децата просто изчезнаха.
На третия ден откакто се настани в дома на Бил и Гун, Бил му каза, че е говорил с останалите и са решили да се съберат в десет часа при лодката. Просто така. Не му каза нищо повече, единствено че ще плават. Без Аднан. И без Карим.
И ето ги тук, няколко дни по-късно. Чакаха стартовия сигнал. Участниците в няколко други категории вече бяха приключили, а Данхолмен беше пълен с хора. Организаторите бяха извадили голям късмет с времето — слънцето светеше приятно от яркосиньото небе. Но мнозина бяха дошли специално заради проекта на Бил. Както журналисти, така и просто любопитни граждани. Местни и туристи. Изглежда, всички жители на Фелбака и околностите се бяха събрали на малкия, гол остров. Калил беше прочел в интернет, че тук е живяла шведска филмова звезда. Онази, чиято статуя бяха издигнали на площада. Калил не знаеше коя е, но предната вечер Бил и Гун му пуснаха филм, наречен „Казабланка“, в който тя играеше. Беше красива. Малко тъжна, но красива. По онзи хладен, шведски начин.
Беше виждал острова и преди, но не беше стъпвал на него. Последните дни се упражняваха интензивно и изпробваха трасето около езерото. Бил им разказа, че едно време в състезанието участвали само малки лодки, управлявани от деца и младежи от ветроходното училище във Фелбака. Но когато го възобновили преди няколко години, добавили и техния клас, Ц55.