— Мляко? — попита Виола и Ерика кимна.
— Само малко.
Виола взе пандишпана, който стоеше на кухненския плот, и го наряза на дебели парчета. Ерика усети как устата й се изпълва със слюнка.
— Предполагам, че те интересува разследването на убийството на малката Стела — каза Виола, щом седна срещу нея.
— Да, искам да пиша точно за случая „Стела“, а баща ти Лейф е важно парче от пъзела.
— Минаха почти петнайсет години от смъртта на татко. Може би знаеш, че той се самоуби. Шокът беше голям, но в действителност трябваше да се досетим, че това може да се случи. Откакто мама почина от рак на белите дробове, той изпадна в дълбока депресия. Стана още по-зле, когато се пенсионира. Казваше, че вече няма за какво да живее. Но си спомням, че чак до смъртта си говореше много за този случай.
— А помниш ли какво точно е говорил?
Ерика устоя на импулса да затвори очи, когато отхапа голяма хапка от парчето пандишпан. Маслото и захарта се топяха в устата й.
— Беше отдавна. В момента не се сещам за подробности. Може би ще си спомня нещо, ако помисля малко. Но знам, че случаят го тормозеше. Беше започнал да се съмнява.
— В какво?
— Дали наистина са били момичетата.
Виола отпи замислено глътка кафе от керамичната си чаша.
— Съмнявал се е дали са виновни?
Ерика за пръв път чуваше да се говори нещо такова. Усети гъделичкане в стомаха си. От дълги години живееше с полицай и знаеше от опит, че интуицията им най-често се оказва вярна. Ако Лейф не е бил уверен във вината на момичетата, вероятно е имало причина.
— Споменавал ли е защо се е съмнявал?
Виола държеше чашата си с две ръце и плъзгаше палци по контурите й.
— Не… — каза тя бавно. — Така и не каза нещо конкретно. Но Хелен и Мари оттеглиха признанията си и оттогава твърдят, че са невинни, а това само подхранваше съмненията му.
— Но никой не им вярва — каза Ерика и си припомни всички статии, които бе чела, както и всички коментари на местните, когато станеше дума за случая.
Всички бяха единодушни, че несъмнено момичетата са убили Стела.
— Точно преди да умре, говореше, че иска отново да се захване със случая. Но се самоуби, преди да го е направил. Освен това беше пенсиониран, така че щеше да му се наложи първо да убеди новия шеф на полицейското управление, който едва ли би бил очарован от идеята. Случаят беше приключен. Вината беше изяснена, макар да не се стигна до съдебен процес, защото момичетата бяха толкова малки.
— Не знам дали си чула… — каза Ерика и погледна телефона си. Все още нямаше съобщения от Патрик. — Едно малко момиче е изчезнало вчера сутринта, или в най-лошия случай вечерта преди това, тъкмо от стопанството, където живееше Стела.
Виола я зяпна.
— Какво говориш? Не, не съм чула. Бях в студиото си и работех по картините за вернисажа. Какво се е случило?
— Още не се знае. Издирват момичето от вчера следобед. Мъжът ми е полицай и участва в търсенето.
— Какво? Как?
Виола се бореше да намери правилните думи. Вероятно се сблъскваше със същите мисли, с които още от вчера се бореше и Ерика.
— Да, странно съвпадение — каза тя. — Твърде странно. Момичето е на същата възраст като Стела. На четири.
— О, боже господи — възкликна Виола. — Не може ли просто да се е изгубила? Онзи имот е малко отдалечен.
— Да, разбира се. На това се надявам.
Но Ерика видя, че Виола й вярва също толкова малко, колкото си вярваше тя самата.
— Баща ти има ли записки по случая? Дали е възможно у вас да има някакви материали?
— Доколкото знам, не — каза Виола. — С братята ми прегледахме заедно имуществото след смъртта на татко, но не си спомням да съм виждала нещо такова. Мога да ги питам, но не мисля, че има някакви бележници или папки. А и да е имало, опасявам се, че сме ги изхвърлили. Не сме много по сантименталностите и трупането на вещи, смятаме, че човек пази спомените си тук.
Тя сложи ръка на сърцето си.
Ерика разбираше какво има предвид и й се искаше и с нея да беше така. Беше й невероятно трудно да се разделя с предмети, които имат сантиментална стойност, а Патрик често се шегуваше, че се е оженил за катерица.
— Ще се радвам, ако ги питаш. Ще ти дам номера си, в случай че въпреки всичко откриеш нещо. Или ако си спомниш нещо, което баща ти е казал за случая. Каквото и да е. Обади ми се, дори да е някаква дреболия, която ти се струва съвсем незначителна. Човек никога не знае.
Ерика извади една визитка от чантата си и я подаде на Виола, която се загледа за кратко в картичката, преди да я остави на масата.