— Пъзла.
— Гледай си твоята свекърва, аз ще си гледам моята.
Ана отхапа с наслада от сандвича си.
— Да, понеже Естер ти създава толкова грижи — каза Ерика и си представи милата майка на Дан, която никога не би изразила и най-малката критика или несъгласие.
Ерика го знаеше от собствен опит, още от далечното време, когато самата тя ходеше с Дан.
— Да, права си, имам късмет с нея — каза Ана и изруга, защото изпусна сандвича върху корема си.
— Не се притеснявай, така и така никой няма да те гледа в корема, предвид огромните ти гърди — каза Ерика и посочи G-чашките на Ана.
— Затваряй си устата.
Ана избърса, доколкото можа, майонезата от роклята си. Ерика се наведе напред, хвана лицето на малката си сестра и я целуна по бузата.
— Какво беше това? — попита Ана сепнато.
— Обичам те — каза Ерика простичко и вдигна чашата си. — За нас, Ана. За теб и мен и лудите ни семейства. За всичко, през което сме преминали, за всичко, което сме преживели, и за това, че вече нямаме тайни една от друга.
Ана примигна няколко пъти, после вдигна чашата си с кола и се чукна с Ерика.
— За нас.
За миг на Ерика й се стори, че долавя тъмен отблясък в погледа на Ана, но секунда по-късно той изчезна. Сигурно си въобразяваше.
Сана се наведе над градинския жасмин и вдиша аромата му. Това не я успокои както друг път. Около нея обикаляха клиенти, вдигаха саксии и слагаха почва за цветя в количките си, но тя почти не ги забелязваше. Пред себе си виждаше единствено фалшивата усмивка на Мари Вал.
Сана не можеше да проумее факта, че тя се е върнала. След всички тези години. Сякаш не беше достатъчно, че срещаше Хелен из градчето и трябваше да й кима.
Беше приела, че Хелен живее наблизо и може да се натъкне на нея по всяко време. В очите й се виждаше болката, която я разяждаше все повече с всяка изминала година. Но Мари никога не бе показала разкаяние, лицето й грееше усмихнато от страниците на всички списания за знаменитости.
А сега се бе върнала. Фалшивата, красива, засмяна Мари. Бяха в един клас в църковното училище. Сана гледаше със завист дългите й мигли и косата, която се спускаше чак до кръста й, но в същото време виждаше чернилката в нея.
Слава богу, родителите й нямаше да видят усмихнатата Мари из градчето. Сана беше на тринайсет, когато мама почина от рак на черния дроб, и на петнайсет, когато издъхна татко. Лекарите така и не можаха да посочат точна причина за смъртта, но Сана знаеше какво е станало. Беше умрял от мъка.
Сана поклати глава и мигрената напомни за себе си.
Принудиха я да се премести при леля Лин, но там не се чувстваше у дома си. Децата на Лин и вуйчо Пол бяха няколко години по-малки от нея и те не знаеха какво да правят с една осиротяла тийнейджърка. Никога не се държаха гадно или глупаво, правеха каквото могат, но си оставаха чужди хора.
Сана си избра гимназия по земеустройство далеч оттам и започна да се труди почти веднага след като завърши. Оттогава живееше за работата си. Държеше малък градинарски магазин в края на Фелбака. Не печелеше много, но достатъчно, за да издържа себе си и дъщеря си. Това й беше достатъчно.
Когато се разбра, че Стела е била убита, родителите й се превърнаха в живи мъртви. В известен смисъл ги разбираше. Някои хора излъчват по-силна светлина от останалите и Стела беше от тях. Винаги радостна, винаги мила, винаги пълна с целувки и прегръдки, които раздаваше на всички наоколо. Ако през онази гореща лятна утрин Сана бе могла да умре вместо сестра си, щеше да го направи.
Но вместо това в езерцето откриха тялото на Стела. А след нея не остана нищо.
— Извинете, има ли роза, която се гледа по-лесно от останалите?
Сана се стресна и вдигна поглед към жената, която се бе приближила незабелязано до нея. Жената й се усмихна и угрижената физиономия на Сана се отпусна.
— Обичам рози, но за жалост, не ме бива в градинарството.
— Цветът има ли значение? — попита Сана.
Беше експерт в това да помага на хората да откриват подходящите за тях растения. За някои това бяха цветя, които се нуждаят от много грижи и внимание. Такива хора можеха да накарат орхидея да цъфти и да прекарат с нея дълги, щастливи години. Други едва успяваха да се грижат за самите себе си, така че им трябваха търпеливи, издръжливи растения. Не непременно кактуси, тях Сана пазеше за най-тежките случаи, но можеше да предложи лилия на мира или монстера например. И се гордееше, че винаги свързва правилните растения с правилния тип хора.
— Розово — каза дамата замечтано. — Обичам розово.