— Тя ме научи и на някои думи — каза Елин предпазливо. — Ако Брита няма нищо против, мога да приготвя отварата и да й побая? Имам всички необходими съставки, лятото изсуших достатъчно билки, че да има и за зимата.
Брита махна с тънката си бяла ръка.
— Каквото и да е. Трябва да родя дете на съпруга си, иначе ще навлека нещастие на дома ни.
На Елин й беше на езика да каже, че в такъв случай вероятно би било добра идея да сподели брачното ложе с мъжа си, но беше достатъчно умна, че да си замълчи. Знаеше какви могат да са последствията, ако разгневи Брита. За миг се зачуди как мил мъж като Пребен бе могъл да се ожени за някоя като Брита. Баща им сигурно бе имал пръст в цялата работа, в стремежа си да осигури на дъщеря си добра партия.
— Нататък мога и сама — каза Брита и се изправи. — Елин сигурно има да свърши безброй неща, преди да е пристигнал представителят на Стаке. И да говори с щерка си, иначе пръчката ще поговори с нея.
Елин кимна, но думите на сестра й накараха кръвта й да закипи. Брита все още не бе посягала на момичето, но Елин знаеше, че в деня, когато това стане, няма да отговаря за постъпките си. Затова беше най-добре колкото се може по-скоро да предупреди сериозно дъщеря си да не влиза в голямата къща.
Елин излезе на двора и се огледа тревожно наоколо.
— Мерта? — викна тя със сдържан глас.
Брита не обичаше прислугата да говори високо. Поредното нещо, с което човек трябваше да се съобразява, ако не иска да предизвика неодобрението й.
— Мерта? — викна Елин малко по-силно и тръгна към конюшнята.
Това беше най-вероятното място, където да я открие, но Мерта я нямаше и там. За жалост, дъщеря й бе наследила не само зелените очи на баща си, ами и неговия инат. Думите сякаш просто отказваха да влизат в главата на момичето.
— Тук сме — чу тя добре познат глас.
Пребен. Елин спря на място.
— Влез, Елин — каза той приятелски от мрака в дъното на конюшнята.
— Да, ела, мамо — каза Мерта развълнувано.
Елин се поколеба, но после вдигна полите си над мръсотията по пода и тръгна с широка крачка в посоката, откъдето бяха дошли гласовете.
— Мамо, виж — каза Мерта задъхано.
Тя седеше в едно от празните отделения, хванала три котенца в прегръдките си. Не изглеждаха на повече от ден-два и все още въртяха глави насам-натам, слепи за света. До Мерта седеше Пребен, който също бе вдигнал няколко новородени котенца.
— И това ако не е чудо Божие! — каза той и погали едно сиво мъниче.
То измяука жално и бутна ръкава му с глава.
— Мамо, ето, погали това тук — каза Мерта и й подаде едно черно-бяло котенце, което махаше с лапи във въздуха.
Елин се колебаеше. Погледна през рамо. Брита нямаше да прояви милост, ако ги видеше тук вътре. С Пребен.
— Седни, Елин. Скъпата ми съпруга е заета с приготовленията за важното посещение довечера.
Пребен се усмихна леко.
Елин се почуди още няколко секунди, но не можа да устои на беззащитното черно-бяло коте. Взе го и седна с него в сеното.
— Пребен казва, че мога да си харесам едно, което ще бъде мое, само мое.
Очите на Мерта светеха. Елин погледна свещеника несигурно. Той се усмихна с усмивка, която стигна чак до сините му очи.
— Може и да го кръсти — каза той. — Но се разбрахме, че това трябва да си остане тайна между нас.
Пребен допря пръст до устните си и погледна сериозно момичето. Мерта кимна с безкрайна тържественост.
— Ще я пазя както се пазят най-съкровените тайни — каза тя и огледа котенцата. — Искам ето това.
Мерта погали една клета, сива животинка по главата. Това бе най-малкото от котенцата, затова Елин погледна Пребен и опита да поклати глава незабелязано. Изглежда недохранено и тя се съмняваше в шансовете му да оцелее. Но Пребен отвърна спокойно на погледа й.
— Мерта има око за котки — каза той и почеса мъничето зад ухото. — И аз бих избрал същото.
Мерта погледна свещеника с поглед, който Елин не бе виждала от времето, преди да се случи ужасът. Сърцето я заболя. Единствено Пер бе получавал такива погледи от Мерта. Но в Пребен имаше нещо, което напомняше на него. Някаква добрина в очите, която те успокояваше и ти вдъхваше увереност.