— Ще се казва Виола — каза Мерта. — Защото виолетките са любимите ми цветя.
— Отличен избор — кимна Пребен и погледна Елин.
Оставаше да се надяват, че котето няма да се окаже мъжко.
— Мерта иска да се научи да чете — каза Пребен и погали момичето по русата коса. — Звънарят ми преподава на деца два пъти седмично.
— Не съм сигурна как това би могло да й бъде от полза — каза Елин.
Ако животът я бе научил на нещо, то беше, че за жените е най-добре да не изпъкват. И да нямат твърде високи очаквания. Това можеше да им донесе само разочарования.
— Трябва да може да чете катехизиса — каза Пребен и Елин се засрами.
Да, как би могла да спори за това със свещеника? Ако той смяташе, че е уместно или дори препоръчително дъщеря й да се научи да чете, коя бе тя, че да възразява?
— Тогава ще се радвам Мерта да взема уроци — каза Елин и сведе глава.
Самата тя не се бе научила да чете. Успяваше да се справя с периодичните проверки на религиозните познания, тъй като бе научила целия катехизис наизуст.
— Добре тогава, значи е решено — каза Пребен, сияейки, и потупа Мерта още веднъж.
После се изправи и изтупа сеното от панталоните си. Елин се опита да не го гледа. В него имаше нещо, което улавяше погледа й, и тя се срамуваше, че през главата й изобщо е минала такава мисъл. Пребен беше мъж на сестра й, енорийски свещеник и неин господар. Беше грях да питае нещо различно от благодарност и почит към такъв човек, така че Елин заслужаваше Бог да я накаже.
— Най-добре да отида да помогна на Брита с приготовленията, преди прислугата съвсем да се е оплела — каза той весело и се обърна към момичето. — Сега Мерта трябва да се грижи за Виола. Явно има око за нуждаещите се от помощ.
— Благодаря — каза Мерта и погледна Пребен с такова преклонение, че сърцето на Елин се разтопи.
И се сви. Пер й липсваше и сега чувството я удари с такава сила, че трябваше да извърне лице. Опита да потисне спомените си, докато стъпките на Пребен се отдалечаваха. Пер го нямаше. Нямаше какво да се направи. Бяха само двете с Мерта. А от днес и Виола.
— Да, днес е тежък ден — каза Патрик и огледа конферентната зала.
Никой не отговори, нито го погледна. Предполагаше, че и те като него мислят за собствените си деца. Или внуци.
— С Бертил искаме да отменим всички отпуски и да ви върнем на служба веднага — каза той. — Надявам се, че ще проявите разбиране.
— Не би могъл да ни задържиш настрана дори да искаше. И смятам, че говоря от името на всички — каза Паула.
— Така си и мислех — каза Патрик и изпита голяма благодарност към колегите си в стаята.
Включително към Мелберг. Дори той не се бе поколебал.
— А можете ли да се справите чисто практически? Знам, че някои от вас имат малки деца, които са във ваканция…
Патрик гледаше най-вече към Мартин.
— Родителите на Пия ще гледат Тюва, докато работя.
— Добре — каза Патрик.
Никой друг не каза нищо и той прие, че Паула и Аника също са се погрижили за положението у дома. Смъртта на момичето променяше всичко. Беше важно колегите да са на линия и Патрик знаеше, че им предстоят дълги часове работа.
— Йоста, как са родителите? — попита Патрик и се облегна на бюрото, което се намираше най-отпред до бялата дъска.
— Ами, както може да се очаква — каза Йоста и примигна. — Свещеникът дойде, а освен това реших да повикам и областния лекар, така че когато ги оставих, и двамата родители бяха взели приспивателни.
— Нямат ли роднини, които да отидат при тях? — попита Аника, която също беше дълбоко натъжена.
— Родителите на Ева са мъртви, а тези на Петер живеят в Испания. Но в момента летят към Швеция и ще са при тях след няколко часа.
Аника кимна.
Патрик знаеше, че тя има голямо и пъстро семейство и е свикнала около нея да има много хора.
— Какво казва Турбьорн? Докъде са стигнали? — попита Мартин и се пресегна към термоса, който Аника бе напълнила с кафе преди срещата.
— Тялото е на път към Гьотеборг за аутопсия — каза Патрик тихо.
Никога нямаше да успее да изтрие образите от ретините си. Беше участвал в изваждането на момичето от дупката и знаеше, че в обозримото бъдеще всеки път щом си легне и затвори очи, ще вижда ужасяващата гледка. Големите животни не бяха могли да се доберат до нея, но когато повдигнаха тялото, навсякъде около тях плъзнаха насекоми. Образите проблясваха един след друг пред очите му. Беше присъствал на аутопсии и знаеше как протичат. Знаеше го твърде добре. Не искаше да си представя малката Неа, гола и беззащитна, просната на студената стоманена маса. Не искаше да знае къде ще реже Педерсен или пък как ще бъдат извадени вътрешните й органи и как всичко, което преди й бе давало живот, ще бъде претегляно и мерено. Не искаше да знае как шевовете ще опишат голямо „Y“ върху гръдния й кош.