Фарид преведе казаното и останалите се засмяха.
— В Сирия все пак има басейни — каза той с усмивка.
— Разбира се.
Бил се почувства глупаво. Не смееше да погледне Гун, но все пак усети сдържаното й изсумтяване. Трябваше да прочете това-онова за Сирия, за да не изглежда като необразован идиот. Беше посещавал най-различни краища на света, но за него страната на бежанците беше като бяло петно на картата.
Протегна се и си взе още една хапка. Беше намазана дебело с масло, точно както ги обичаше.
Карим вдигна ръка и Бил му кимна.
— Ние… кога започва?
Карим каза нещо на Фарид, който допълни:
— Кога ще почнем да плаваме?
Бил разпери ръце.
— Нямаме време за губене, обиколката на Данхолмен ще се състои след няколко седмици, така че започваме от утре! Ролф ще ви закара до Фелбака, чакаме се в девет часа. Носете си допълнителни дрехи, в морето е по-студено, отколкото на сушата, когато духа.
Щом Фарид преведе на останалите, те се размърдаха малко нервно. Изведнъж придобиха несигурен вид. Но Бил ги погледна окуражително, надявайки се да ги спечели с усмивката си. Щеше да се получи. На този свят не съществуваха проблеми. Само решения.
— Благодаря, че приюти децата — каза Ерика и седна срещу Ана на полуготовата веранда.
С благодарност бе приела предложението за студен чай, жегата беше нетърпима, а климатикът в колата не работеше и Ерика се чувстваше, все едно четиридесет дни бе бродила в пустинята. Протегна се към чашата, която Ана й наля от една гарафа, и я изпи на екс. Сестра й се засмя и отново й сипа. Ерика, поутолила жаждата си, вече можеше да пие спокойно.
— Всичко мина добре — каза Ана. — Държаха се толкова прилично, че почти не забелязах, че са тук.
Ерика се засмя.
— Сигурна ли си, че говориш за моите деца? Голямата е душичка, но малките дяволи определено не отговарят на това описание.
Ерика говореше сериозно. Когато бяха по-малки, близнаците бяха много различни. Антон беше спокоен и по-замислен, докато Ноел бе този, който човъркаше всичко и никога не мирясваше. Сега обаче и двамата бяха в период, в който имаха неизчерпаем излишък от енергия, а това изцеждаше всичките й сили. Мая никога не бе минавала през такава фаза, дори не бе имала опърничава възраст, така че с Патрик не бяха подготвени за нещо такова. При това двойно. С удоволствие би оставила децата при Ана до края на деня, но сестра й изглеждаше толкова изморена, че Ерика не искаше да се възползва от услугите й повече, отколкото вече го бе направила.
— Е, как мина? — попита Ана и се облегна назад в сгъваемия шезлонг, покрит с възглавница с крещящи, слънчеви мотиви.
Всеки път когато седнеха на верандата, Ана се оплакваше от тези възглавници, но те бяха ушити от майката на Дан, която бе толкова мила, че на Ана сърце не й даваше да ги смени. Тук поне Ерика имаше късмет. Майката на Патрик, Кристина, далеч не беше от хората, които си падаха по самоделния уют.
— Ами, не много добре — каза Ерика мрачно. — Баща й е починал отдавна и тя не си спомня много. Освен това не смята, че са останали някакви материали от разследването. Но спомена нещо интересно. Каза, че Лейф е почнал да се съмнява дали наистина са били прави.
— Имаш предвид за вината на момичетата? — попита Ана и опита да прогони една конска муха, която упорито кръжеше около тях.
Ерика я наблюдаваше внимателно. Сестра й мразеше всякакви оси, мухи и други такива.
— Да, казва, че не е бил убеден, особено към края.
— Но те нали са си признали? — каза Ана и отново перна мухата с ръка.
Тя обаче само се олюля леко и продължи да я атакува веднага щом стабилизира траекторията си.
— Оф, по дяволите!
Ана се изправи, взе едно списание от масата, нави го на руло и размаза мухата върху покривката.
Ерика се усмихна при вида на бременната си малка сестра, тръгнала на лов за мухи. В момента нищо, което Ана правеше, не изглеждаше особено елегантно.
— Смей се ти — каза Ана кисело и избърса потта от челото си, преди да седне. — Докъде бяхме стигнали? А, да, нали двете са си признали?
— Да, така е, и признанието им стои в основата на присъдата. До наказание не се е стигнало, защото били много малки, но вината им била установена.
— Защо тогава да са невинни, щом са си признали и съдът се е произнесъл? — попита Ана.
— Не знам. Според съда момичетата са извършили престъплението заедно. Но що се отнася до признанието… Били са на по тринайсет. В такава ситуация не е много трудно да повлияеш на едно тринайсетгодишно дете, така че да каже каквото искаш. Сигурно са били изплашени. А когато са оттеглили признанията си, вече било твърде късно. Случаят се считал за приключен и никой не им повярвал.