Шампанското се разпени и преля, но той просто се засмя и облиза ръката си.
— Знаят, че не сме като тях. Усещат… усещат мрака в нас.
— Мрак?
Джеси го наблюдаваше неподвижно. Сам обичаше контраста между зелените й очи и светлата коса. Искаше му се тя да разбираше колко е красива. Той виждаше отвъд излишните килограми и пъпките. Когато видя Джеси на опашката пред будката, той се разпозна в нея. Разбра, че тя също се чувства изгубена. Видя същия мрак.
— Знаят, че ги мразим. Виждат омразата, която са породили в нас, но не могат да се спрат, продължават с всички сили, създават нещо, което не могат да контролират.
Джеси се изкикоти.
— Боже, ама че важно звучиш. Наздраве! Ето ни тук, седим на кей до луксозна вила, печем се на слънце, пием шампанско и си прекарваме адски nice.
— Права си — каза той и се усмихна, когато чашите им се срещнаха. — Прекарваме си адски nice.
— Защото го заслужаваме — изфъфли Джеси. — И още как. Ти и аз. По-добри сме от тях. Те не заслужават дори мъха в пъповете ни.
Тя вдигна чашата си толкова рязко, че половината от шампанското се разплиска върху голия й корем.
— Ой — възкликна Джеси и се изкиска.
Понечи да вземе кърпа, но Сам я спря. Огледа се. Около кея имаше ограда, а лодките във водата бяха далеч. Бяха сами на този свят.
Сам застана на колене пред нея. Между краката й. Тя го погледна напрегнато. Той започна бавно да ближе корема й. Изсмука насъбралото се в пъпа й шампанско, след което езикът му продължи да се движи нагоре-надолу по затоплената й от слънцето кожа. Имаше вкус на шампанско и пот. Сам вдигна глава и я погледна в очите. Вперил поглед в нея, той хвана краищата на долнището на банския й и внимателно го смъкна. Когато я вкуси, чу как пъшкането й се смесва с крясъците на чайките над тях. Бяха съвсем сами. В целия свят.
Случаят „Стела“
Лейф Хермансон си пое дълбоко дъх, преди да влезе в малката стая. Хелен Першон и родителите й, Коге и Хариет, чакаха вътре. Познаваше родителите също като всички останали, които живееха във Фелбака, но не бяха нищо повече от далечни познати. С родителите на Мари Вал беше различно. През годините полицаите в Танумсхеде бяха имали множество поводи да се срещат с тях.
На Лейф не му харесваше да е началник. Не му харесваше да дава заповеди или да бъде човекът, който взема решенията. Но беше твърде добър в работата си и животът го бе издигнал до шефската позиция. Вярно, в полицейското управление в Танумсхеде, но все пак той любезно, но твърдо бе отклонил всички запитвания, които биха означавали преместване на друго място. Беше роден в Танумсхеде и тук смяташе да живее, докато не гушнеше букета.
В дни като днешния му бе особено неприятно да бъде началник. Не искаше той да отговаря за намирането на мъжа, отнел живота на малко момиче. Или пък жената, като стана дума. Подобна отговорност му тежеше твърде много.
Отвори вратата на неугледната стая със сиви стени и погледът му се спря на свитата фигура на Хелен, седнала до семплата маса, преди да кимне на Хариет и Коге, които се бяха разположили от двете й страни.
— Наистина ли е наложително да правим това в участъка? — попита Коге.
Той беше председател на „Ротари“ и един от водещите бизнесмени в околността. Съпругата му Хариет винаги бе много добре поддържана, с нова прическа и нов маникюр, но Лейф не знаеше с какво точно се занимава, освен да се грижи за външния си вид и да участва в сдружението „Дом и училище“. Винаги бе до Коге по време на партита и различни събития, вечно усмихната и с мартини в ръка.
— Сметнахме, че ще е по-лесно, ако вие дойдете при нас — каза Лейф, давайки да се разбере, че въпросът е приключен.
Сами решаваха как да си вършат работата, пък и той имаше чувството, че Коге ще се опита да вземе връх, освен ако Лейф не държи разговора под контрол.
— Трябва да говорите с другото момиче — каза Хариет и подръпна бялата си, изгладена блуза. — Мари. Семейството й е просто ужасно.
— Трябва да говорим и с двете момичета, защото по всичко изглежда, че те са последните, видели Стела жива.
— Но добре знаеш, че Хелен няма нищо общо с това.
Коге беше толкова ядосан, че мустакът му трепереше.
— Не казваме, че имат нещо общо със смъртта на момичето, но те последни са я видели. Трябва да възстановим нишката на събитията, за да можем да открием извършителя.
Лейф погледна към Хелен. Тя седеше мълчаливо и се взираше в ръцете си. Имаше тъмната коса на майка си и беше сладка по някакъв спокоен, небрежен начин. Раменете й бяха напрегнати и тя чоплеше нервно плата на полата си.