— Хелен, може ли да ми разкажеш какво се случи? — каза той меко и за своя изненада изпита вълна от топлота към момичето.
Тя изглеждаше толкова ранима и изплашена, а родителите й като че ли бяха твърде заети със себе си, за да забележат страха й.
Хелен погледна към татко си, който кимна леко.
— Бяхме обещали на Линда и Андерш да гледаме Стела. Живеем близо до тях и понякога си играем с дъщеря им. Щяхме да получим по двайсет крони и да отидем за сладолед със Стела.
— И кога отидохте да я вземете? — попита Лейф.
Момичето не вдигна очи към него.
— Мисля, че беше към един. Аз просто следвах Мари.
— Мари — изсумтя Хариет, но Лейф вдигна ръка към нея.
— Значи, малко след един.
Лейф си водеше бележки. Диктофонът жужеше тихо на заден фон, но записките му помагаха да подрежда мислите си.
— Да, но Мари знае по-добре.
Хелен се размърда нервно.
— Кой беше у тях, когато я взехте?
Лейф вдигна химикалката от бележника и се усмихна на Хелен, но тя продължаваше да къса влакнести топчета от бялата си лятна пола, без да го поглежда.
— Майка й. И Сана. Канеха се да излизат, когато пристигнахме. Получихме парите за сладоледа. Стела беше много весела. Подскачаше около нас.
— Веднага ли тръгнахте? Или останахте в стопанството?
Хелен поклати глава и дългият й тъмен бретон падна пред очите й.
— Играхме си малко на двора, скачахме на въже със Стела. Харесваше й да държим въжето, а тя да скача. Само че пропускаше и се препъваше, така че накрая се изморихме.
— Какво правихте после?
— Отидохме с нея до Фелбака.
— Сигурно ви е отнело време?
Лейф пресметна бързо наум. Той би могъл да стигне от дома на семейство Странд до центъра за двайсет минути. А с четиригодишно дете разходката би продължила значително по-дълго. Детето ще иска да мирише тревата и да бере цветя, после ще му влезе камъче в обувката, после ще трябва да се изпишка, а краката му ще се изморят и то няма да може да върви повече… Да, с четиригодишно пътят до Фелбака би отнел цяла вечност.
— Взехме количка — каза Хелен. — От онези, които стават много малки…
— Сгъваема количка — каза Хариет.
Лейф я изгледа и тя отново замълча.
— Да, сгъваема, сигурно така се казва.
Хелен хвърли бърз поглед към майка си.
Лейф остави химикалката.
— И за колко време стигнахте? Със Стела в количката?
Хелен сви вежди.
— Отне ни много дълго, пътят до шосето беше чакълест, трудно ни беше да бутаме количката, колелата постоянно се въртяха.
— Но все пак приблизително колко време мислиш, че сте вървели?
— Може би четиридесет и пет минути? Но не сме проверявали. Нямаме часовници.
— Ти имаш часовник — намеси се Хариет, — просто не искаш да го използваш. Но не е изненадващо, че другото момиче няма часовник. Ако имаше, сигурно би бил краден.
— Мамо! Стига!
В очите на Хелен внезапно припламнаха искри.
Лейф се обърна към Хариет.
— Ще съм благодарен, ако се придържаме към същината — каза той и кимна на Хелен. — А после? Колко време бяхте във Фелбака със Стела?
Хелен сви рамене.
— Не знам. Купихме си сладолед, после седяхме известно време на кея, но не оставяхме Стела да ходи до ръба, защото тя не може да плува, а нямахме спасителна жилетка.
— Умно — каза Лейф и отново кимна.
Отбеляза си, че трябва да пита Шел и Анита, които държаха будката, дали си спомнят да са виждали Стела и момичетата вчера.
— Значи, сте яли сладолед и сте ходили на кея. Правихте ли нещо друго?
— Не, след това тръгнахме обратно. Стела се измори и заспа за малко в количката.
— Значи, сте били във Фелбака около час? Така ли е според теб?
Хелен кимна.
— По същия път ли минахте на връщане?
— Не, Стела искаше да минем през гората, така че излезе от количката и през останалата част от пътя вървяхме между дърветата.