Лейф си записа.
— Към колко часа мислиш, че сте пристигнали?
— Не съм сигурна, но пътят ни отне горе-долу толкова време, колкото и на отиване.
Лейф погледна бележника си. Ако момичетата са отишли в стопанството към един, играли са си там около двайсет минути, после са вървели до Фелбака още четиридесет, прекарали са там час и после са се върнали за още четиридесет минути, значи часът е бил към четири без двайсет. Само че с колебливите показания на Хелен, той не смееше да разчита на това, така че написа 15,30–16,15 в бележника си и огради числата в кръг. Но този интервал също не му се струваше особено сигурен.
— Какво стана, когато заведохте Стела у дома?
— Видяхме колата на баща й на двора и предположихме, че се е прибрал. Стела се втурна към къщата и ние си тръгнахме.
— И не видяхте баща й? Нито дали Стела е влязла вътре?
— Не — отвърна Хелен и поклати глава.
— После веднага ли се прибрахте?
— Не…
Хелен погледна към родителите си.
— Какво правихте?
— Отидохме до езерото зад къщата на Мари и се къпахме.
— Нали сме ти казвали, че не бива да…
Хариет се спря след поредния поглед от страна на Лейф.
— Колко време прекарахте там? Приблизително?
— Не знам. Но във всеки случай в шест часа си бях вкъщи за вечеря.
— Да, така беше — каза Коге и кимна. — На нас не ни е казвала, че са се къпали. Каза, че през цялото време са гледали малката Стела.
Той се бе вторачил в дъщеря си, която продължаваше да гледа в полата си.
— Разбира се, видяхме, че косата й е мокра, но тя каза, че със Стела са си играли до пръскачката.
— Знам, че беше глупаво да лъжа — каза Хелен. — Но не ми е позволено да ходя при езерото. На тях никак не им харесва да се виждам с Мари, но това е така заради семейството й, а тя няма вина, че родителите й са такива, нали?
Очите й отново проблеснаха.
— Онова момиче е същата стока като родителите си — каза Коге.
— Тя просто е… малко по-груба от останалите — каза Хелен тихо. — Но може би има причина да се държи така, не сте ли се замисляли? Не е избрала да расте в това семейство.
— Хайде, успокоите се — каза Лейф и вдигна ръце.
Макар и спорът им много добре да разкриваше семейната динамика, сега не беше правилният момент за тези неща.
Той прочете на глас бележките си.
— Това отговаря ли на спомените ти от вчерашния ден?
Хелен кимна.
— Да.
— И Мари ще ни каже същото?
За миг му се стори, че долавя несигурност в очите й, но тя отговори спокойно:
— Да, ще каже същото.
— Как се чувстваш? — попита Паула, гледайки го изпитателно.
Мартин се чудеше докога всички ще продължават да се тревожат за него.
— Добре съм — каза той и за своя изненада чу, че звучи искрено.
Тъгата по Пия никога нямаше да изчезне, той винаги щеше да се чуди как би се развил животът им, щеше да я вижда като сянка с периферното си зрение при всяко голямо събитие в живота на Тюва. Всъщност при всяко малко събитие също. Когато Пия почина, хората му казваха, че той постепенно ще се върне към живота. Че един ден отново ще се чувства щастлив и ще се смее. Че мъката никога няма да изчезне, но той ще се научи да я приема, да върви ръка за ръка с нея. Тогава, когато се чувстваше, сякаш животът му е потънал в мрак, това му се струваше невъзможно. Първоначално правеше крачка напред и две назад, но накрая започна бавно да осъществява прогрес.
Мартин се замисли за майката, която бе срещнал на детската площадка вчера. Ако трябваше да бъде честен, често се сещаше за нея, откакто се видяха. Осъзна, че е трябвало да вземе номера й. Или поне да я пита как се казва. Но беше лесно да се каже впоследствие. Мартин бе сащисан от факта, че изобщо иска да я види отново. За щастие, живееха в малко градче и се надяваше, че ще се засекат още днес. Или поне такъв беше планът му, преди убийството на Неа да го принуди да прекрати отпуска си и да се върне на работа.
Обзе го чувство за вина. Как можеше да седи и да мисли за жена в такъв момент?
— Изглеждаш щастлив, но малко тревожен — каза Паула, сякаш прочела мислите му.
Преди да успее да се спре, Мартин й разказа за майката от детската площадка, поради което едва не изпусна отбивката и бе принуден да завие рязко наляво.