Мартин погледна ужасено кафето, но после сви рамене и отпи още една глътка. Голяма работа откъде идва, след като е толкова вкусно. Поколеба се за миг, но реши, че е време да приключват с общите приказки.
— Не знам дали си чула за станалото — каза той и се наведе напред. — Но едно малко момиче е било намерено убито горе в гората.
— Да, чух, дъщеря ми мина и ми разказа — отвърна Дагмар, а лицето й потъмня. — Сладкото русокосо хлапе, което все търчеше наоколо като хала. Всеки ден си правя дълга разходка и минавам покрай къщата на семейство Берг. Често я виждах в градината.
— Кога я видя за последно? — попита Мартин и отново отпи от чашата си.
— Да, кога беше? — каза Дагмар и се замисли. — Не вчера, а онзи ден, струва ми се. Значи, в неделя.
— По кое време на деня? — попита Паула.
— Винаги се разхождам сутрин. Преди да е станало твърде горещо. Тя си играеше на двора. Махнах й, когато минах покрай нея, както винаги, и тя също ми махна.
— Значи, неделя сутрин — каза Мартин. — Но не по-късно?
Дагмар поклати глава.
— Не, вчера не я видях.
— А забелязала ли си нещо друго, което да ти направи впечатление? Нещо необичайно? И най-малката подробност може да е от значение, така че дори нещо да ти изглежда незначително, разкажи ни го, пък ние ще преценим.
Мартин се чувстваше неловко, така както бе стиснал деликатната и романтична чаша. Допи кафето и внимателно я остави обратно върху чинийката.
— Не, всъщност не се сещам за нищо, което би могло да представлява интерес. От прозореца в кухнята виждам околностите доста добре, но не помня нещо да ми се е набило на очи.
— Ако впоследствие се сетиш за нещо, не се колебай да ни се обадиш — каза Паула и се изправи, след като погледна въпросително към Мартин, който кимна.
Тя остави визитка на масата и върна стола си на мястото му.
— Благодаря за кафето — каза Мартин. — Беше вкусно… Истинско преживяване.
— Точно както трябва да е в живота — каза Дагмар и се усмихна.
Мартин погледна към снимката на красивата млада жена със спортен екип и видя същия блясък като в очите на деветдесет и две годишната Дагмар. Беше му познат. Пия също го имаше. Блясъкът на радостта от живота.
Обърна се и затвори внимателно изящната стара външна врата.
Мелберг се изтегна, както си седеше в края на конферентната маса. Беше се събрала впечатляваща тълпа от журналисти. Не само от местните вестници, ами и от националните.
— Същият извършител ли е? — попита Шел от „Бохусленинген“.
Патрик не изпускаше Мелберг от поглед. Искаше му се да поеме щафетата, но така би прекрачил границата. Пресконференциите бяха шансът на Мелберг да застане под светлината на прожекторите и той определено не смяташе да се лиши от него току-така. За сметка на това с готовност оставяше търчането и всяка напрягаща работа на Патрик и останалите.
— Не можем да изключим евентуалната връзка със случая „Стела“, но не сме се съсредоточили единствено върху това — каза Мелберг.
— Но няма как да е съвпадение, нали? — настояваше Шел.
В тъмната му брада вече се забелязваха сиви косъмчета.
— Както казах, ще разследваме тази вероятност, разбира се, но когато нещо изглежда очевидно, често има риск човек да пренебрегне останалите възможности.
Браво на Мелберг, помисли си Патрик смаяно. Може би началникът все пак беше понаучил нещо през годините.
— Но е ясно, че е, меко казано, странно съвпадение онази филмова звезда да се върне тук точно преди случилото се — допълни Мелберг, а журналистите се захванаха трескаво да си водят записки.
Патрик трябваше да сключи ръце, за да не се плесне по челото. Вече си представяше заглавията във вечерните вестници.
— Да, ще разпитате ли Мари и Хелен? — попита един драскач от жълтата преса и се наведе въодушевено напред.
Беше от по-младите, те винаги бяха най-войнствени. Жадуваха за постоянно назначение и бяха готови да направят почти всичко, за да си създадат име.
— Ще говорим с тях — потвърди Мелберг.
Отдалече си личеше колко се наслаждава на вниманието. Обърна охотно лице към фотоапаратите, които щракаха насреща му, и за всеки случай провери с ръка дали косата му стои добре.
— Значи, те са главните ви заподозрени? — каза млада жена репортер от другия голям вечерен вестник.
— Не, значи… Не, не бих се изразил по този начин…
Мелберг се почеса по главата и като че ли осъзна, че разговорът е поел в грешна посока. Погледна към Патрик, който се прокашля.