Но когато по-късно вечерта легна да спи, чувството отново я обзе. Придърпа Мерта по-плътно до себе си в тясното легло, опитвайки се да го прогони, но въпреки това то не я напусна.
Йоста се радваше, че не се налага да присъства на пресконференцията. Считаше цялата работа за фарс. Винаги оставаше с усещането, че журналистите са дошли по-скоро да търсят грешки и да създават проблеми, отколкото да посредничат между полицията и обществеността и по този начин да помогнат на разследването. Но може би просто страдаше от цинизъм, с годините човек лесно можеше да пипне тази болест.
Все пак, макар да се радваше, че има причина да не ходи на пресконференцията, стомахът му се свиваше при мисълта за предстоящата задача. Беше се обадил на областния лекар, който му съобщи, че Ева и Петер са разтърсени, но са в състояние да говорят. Йоста добре си спомняше колко дълго време двамата с Май-Брит бяха като парализирани от мъка, след като изгубиха малкия си син.
Подмина малка червена къща с бели ъгли, пред която видя колата на Паула и Мартин. Надяваше се, че имат успех с разпитването на съседите. Хората, които живееха толкова далеч от града, обикновено имаха представа какво се случва в околността. Той самият живееше в отдалечена къща близо до игрището за голф и често се улавяше как седи до кухненския прозорец и наблюдава всички минувачи. Да, това бе още едно от нещата, които идваха с възрастта. Имаше ясни спомени как баща му седеше в кухнята у дома и гледаше през прозореца. Като дете това му се струваше страшно скучно, но вече разбираше баща си. Действаше му успокояващо да седи така и да наблюдава. Не че някога беше пробвал онези работи с медитацията, но си представяше, че е нещо подобно.
Зави по тесния път, който водеше към стопанството. Вчера мястото кипеше от активност, но сега изглеждаше пусто. Не се мяркаше жива душа. Всичко беше толкова тихо и застинало. Сутринта духаше лек вятър, който обаче бе утихнал, когато слънцето достигна най-високата си точка. Въздухът трептеше от жегата.
До обора имаше захвърлено въже за скачане, а Йоста заобиколи внимателно полето за игра на дама, разчертано на пътя. Линиите бяха започнали да се заличават и скоро щяха да изчезнат напълно. Неа сигурно ги беше издълбала в чакъла с малкото си краче, или пък мама или татко й бяха помогнали.
Йоста спря за миг и огледа къщата. Нищо в малкия двор не свидетелстваше за преживените трагедии. Старият обор беше малко по-разкривен и разнебитен, отколкото в спомените му отпреди трийсет години, но малката къща беше пребоядисана и поддържана, а градината беше по-цветна и красива от всякога. В единия край имаше проснато пране и Йоста видя дрешките, които никога повече нямаше да бъдат носени от Неа. Гърлото му се сви и той се прокашля. После продължи към къщата. Както и да се чувстваше, имаше работа за вършене. Ако някой трябваше да говори с родителите, това бе той.
— Ехо, може ли да вляза?
Вратата беше открехната и той я бутна. По-възрастна и значително по-почерняла от слънцето версия на Петер се запъти към него с протегната ръка.
— Бенгт — каза мъжът сериозно.
Крехка жена със сламено руса коса, оформена в прическа „боб“, и съответстващ слънчев загар, също стана от мястото си и се представи като Ула.
— Лекарят ни каза, че ще дойдете — каза Бенгт.
Съпругата му отново седна. Масата беше отрупана със смачкани парчета домакинска хартия.
— Да, помолих го да ви предупреди, не исках да се появя изневиделица — каза Йоста.
— Седни, ще повикам Ева и Петер — каза Бенгт тихо и тръгна към стълбите. — Просто отидоха да си починат малко.
Ула погледна Йоста с насълзени очи, когато той седна срещу нея.
— Кой би могъл да направи нещо такова? Тя беше толкова малка…
Жената се протегна към рулото домакинска хартия и откъсна едно парче, с което попи сълзите си.
— Ще направим всичко възможно, за да разберем — каза Йоста и сключи ръце върху масата.
С периферното си зрение видя Бенгт да слиза по стълбите, следван от Ева и Петер. Движеха се бавно и Йоста усети как буцата в гърлото му се увеличава.
— Искаш ли кафе? — попита Ева автоматично.
Ула се втурна да я изпревари.
— Седни, миличка, аз ще направя.
— И аз мога… — каза Ева и тръгна към кухненския плот.
Ула избута нежно снаха си към масата.
— Не, ти седни, аз ще приготвя кафето — каза тя и започна да рови в шкафовете.
— Филтрите са в десния шкаф над мивката — каза Ева и понечи да се изправи.
Йоста сложи длан върху разтрепераната й ръка.
— Свекърва ти ще се оправи — каза той.