— Искал си да говориш с нас — каза Петер и седна на празния стол на Ула.
Погледна всички парчета хартия на масата, сякаш не разбираше какво правят там.
— Случило ли се е нещо? — попита Ева. — Знаете ли нещо? Къде е тя?
Гласът й беше безизразен, но долната й устна трепереше.
— Все още не знаем нищо, но повярвайте ми, работим на пълни обороти и правим всичко възможно. В момента Неа е в Гьотеборг, скоро ще можете да я видите, ако искате, но не точно сега.
— Какво правят… какво правят с нея? — попита Ева и погледна Йоста с поглед, който го прониза дълбоко.
Той се опита да не направи гримаса. Знаеше много добре какво ще направят с малкото тяло, но нямаше нужда майката да научава подробности.
— Ева, не питай — каза Петер, а Йоста видя, че той също трепери.
Може би шокът още беше твърде силен, или пък обратното, вече напускаше тялото му. При всеки беше различно и през годините Йоста беше виждал толкова реакции, колкото и жертви на престъпления.
— Ще трябва да ви задам няколко въпроса — каза Йоста и кимна с благодарност, щом Ула остави чаша кафе пред него.
Като че ли бе успяла да се овладее, след като си намери нещо за вършене. Бенгт също изглеждаше по-спокоен и двамата се присъединиха към останалите.
— Ще отговорим на всичко. Ще направим каквото и да е, за да помогнем. Но не знаем нищо. Не разбираме как това би могло да се случи. Кой би…
Гласът на Петер се пропука и той изхлипа.
— Нека караме стъпка по стъпка — каза Йоста спокойно. — Знам, че вече сте отговаряли на част от тези въпроси, но ще ви ги задам отново, важно е да сме старателни.
Йоста остави мобилния си телефон на масата и след като получи утвърдително кимване от Петер, пусна функцията за записване на звук.
— Кога я видяхте за последно? — каза той. — Посочете колкото се може по-точен час.
— Неделя вечерта — каза Ева. — Онзи ден. Прочетох й приказка, след като сложихме нощницата и измихме зъбите, а се захванахме с това точно в осем. Четох й може би около половин час. От любимата й книга, тази за къртицата, на която й се изакали на главата.
Ева избърса нос с ръка, а Йоста се пресегна към домакинската хартия и й подаде едно парче.
— Значи, някъде между осем и половина и девет без петнайсет? — каза Йоста, а щом издуха носа си, Ева погледна Петер, който кимна.
— Да, така ми се струва.
— А после? Не сте ли я чули след това? Не се е събудила посред нощ или нещо такова?
— Не, винаги спеше като къпана — каза Петер и тръсна твърдо глава. — Освен това затваряхме вратата на стаята й и нямахме навика да я наглеждахме, след като сме си казали лека нощ. Неа никога не е имала проблеми със съня, дори като съвсем малка. Тя обича леглото си… обичаше леглото си.
Устната му потрепери и той примигна няколко пъти.
— Разкажете ми за следващата сутрин — каза Йоста. — В понеделник.
— Аз станах още в шест — каза Петер. — Исках да съм тих, за да не събудя Ева или Неа, така че просто набързо си направих няколко сандвича, които да взема със себе си. Бях приготвил кафеварката предната вечер, така че просто трябваше да я пусна. И после… ами, после потеглих.
— И не видя нищо, което да ти направи впечатление? Външната врата беше ли затворена и заключена?
— Да, беше затворена.
Гласът му го предаде и той изхлипа. Бенгт го погали по гърба с мургавата си ръка.
— Иначе щях да обърна внимание. Ако беше отворена, определено щях да забележа.
— А вратата на Неа?
— Също. Беше затворена. Иначе щях да се замисля за това.
Йоста се приведе напред, по-близо до Петер.
— Значи, всичко е било както обикновено. Нищо не ти се е сторило различно по какъвто и да е начин? Не си видял нещо необичайно пред къщата? Хора? Минаващи коли?
— Не. Нищо. Излязох навън и всъщност си помислих, че аз като че ли съм единственият буден човек на целия свят. Чуваха се единствено песните на птиците, а единственото същество, което видях, беше котката, която дойде и се отърка в крака ми.
— И после потегли? Колко беше часът приблизително?
— Бях си навил часовника за шест и стоях в кухнята може би двайсет минути. Значи към шест и двайсет, шест и половина?
— И си се върнал чак следобед? Срещна ли някого? Видя ли някого? Говори ли с някого?
— Не, бях в гората цял ден. Когато купихме имота, към него спадаше и малка гориста местност, за която трябва да се грижим…
Гласът му заглъхна, преди да довърши изречението.
— Значи, никой не може да потвърди къде си бил през деня?
— Не, или… какво имаш предвид?
— Има ли някой, който може да потвърди, че си бил там, където казваш?