— Да не би да обвинявате Петер в нещо? — каза Бенгт и лицето му почервеня. — Ах вие, копелета…
Йоста вдигна ръка. Знаеше, че ще последва такава реакция. Винаги беше така. И това бе напълно разбираемо.
— Налага се да попитаме. Най-напред трябва да изключим Петер и Ева от уравнението. Не мисля, че са замесени. Но работата ми е да установя това според полицейския правилник.
— Няма нищо — каза Ева немощно. — Разбирам. Йоста просто си върши работата, Бенгт. Колкото по-бързо приключи…
— Окей — каза Бенгт, но остана нащрек, готов да защити сина си.
— Не, не срещнах никого през деня — каза Петер. — Бях дълбоко в гората, там дори нямам покритие, така че няма да откриете входящи или изходящи разговори. Бях съвсем сам. После се прибрах. Бях си у дома в три без петнайсет. Знам точния час, защото погледнах часовника си точно преди да пристигна.
— Окей — каза Йоста. — Ами ти, Ева? Как протекоха сутринта и денят ти по часове?
— Спах чак до девет и половина. Мога да го кажа със сигурност, защото първото нещо, което правя сутрин, е да погледна часовника. Ако не съм навила алармата, разбира се. И помня, че се изненадах…
Тя поклати глава.
— От какво си се изненадала? — попита Йоста.
— Че е толкова късно. Рядко спя след седем и обикновено се будя сама. Но бях доста изморена…
Тя разтри очи.
— Станах, погледнах в стаята на Неа и видях, че я няма. Но не се притесних. Ни най-малко.
Ева стисна здраво ръба на масата.
— Защо не се притесни? — попита Йоста.
— Тя често придружаваше Петер — каза Ула.
Ева кимна.
— Да, обичаше да ходи с него в гората и освен това обикновено се будеше рано. Затова предположих, че е отишла с него.
— Какво прави после? През деня?
— Закусих обилно, четох вестник. Към единайсет реших да отида до Хамбургсунд и да купя някои неща. Толкова рядко имам време за себе си.
— Срещна ли някого там?
Йоста отпи от кафето, но то бе изстинало и той остави чашата.
— Пак ще ти сипя, това сигурно е студено — каза Ула бързо и се изправи.
Той не възрази, а просто се усмихна благодарно.
— Просто обикалях и разглеждах магазините — каза Ева. — Имаше много хора, но не срещнах никого, когото познавам.
— Окей — каза Йоста. — Някой минавал ли е покрай къщата преди или след като си отскочила до Хамбургсунд?
— Не, никой. Минаха няколко коли, разбира се. И няколко души, които тичаха за здраве. Точно преди да тръгна, видях Дагмар, която се разхождаше навън, както винаги.
— Дагмар? — попита Йоста.
— Тя живее в червената къща недалеч оттук. Всяка сутрин излиза на разходка.
Йоста кимна и взе пълната чаша кафе, която Ула му подаде.
— Благодаря — каза той и отпи глътка от врялата напитка. — Окей, значи няма нещо, което да е привлякло вниманието ти? Нещо, което да не се връзва?
Ева се замисли, сбърчила чело съсредоточено.
— Помисли внимателно. Дори най-дребното нещо, за което се сетиш, може да се окаже ценно.
Тя поклати глава.
— Не, всичко беше както обикновено.
— Ами телефонните разговори? Говори ли си с някого през деня?
— Не, доколкото си спомням. Всъщност чакай, чух се с теб, Ула. Когато се прибрах.
— Да, така беше.
Ула изглеждаше изненадана, че едва до вчера животът им все още е бил съвсем нормален.
Без нищо да подсказва, че скоро всичко ще рухне.
— В колко часа е било това?
— Моля?
Ева погледна Ула. Вече трепереше по-малко. Йоста знаеше, че относителното спокойствие е само временно. За кратки периоди мозъкът успяваше да отблъсне знанието. Секунди по-късно то отново те връхлиташе. Беше го виждал многократно през годините като полицай. Същата мъка. Различни лица. Различни реакции, но все пак толкова сходни. Нямаше край. Винаги имаше нови жертви.
— Мисля, че беше към един? Бенгт, ти чу, когато Ева се обади. Не беше ли към един? Ходихме до Ла Мата да се изкъпем и се върнахме малко преди един, за да обядваме.
Тя се обърна към Йоста.
— В Торевиеха обикновено си приготвяме съвсем лек обяд, малко моцарела и домати, да, доматите там са толкова по-вкусни, ние…
Тя закри устата си с ръка. Беше осъзнала, че за няколко секунди е забравила какво е станало и се бе разприказвала така, сякаш всичко е наред.
— Върнахме се в апартамента точно преди един — каза тя тихо. — Ева се обади малко по-късно. Говорихме може би десет минути.
Ева кимна. Сълзите отново бяха потекли и Йоста се протегна да откъсне още едно парче хартия.
— Вчера говорила ли си с някого другиго?
Осъзна, че в техните уши сигурно звучи абсурдно да ги пита с кого са говорили и кого са срещнали. Но нещата стояха така, както им каза. Трябваше да ги изключат от разследването, а за целта трябваше да проверят алибито им. Дори за миг не си бе помислил, че Ева и Петер са замесени. Но не беше първият полицай в историята, на когото му е трудно да повярва, че родители биха могли да наранят децата си. За жалост, имаше много случаи, които доказваха противното. Стават злополуки. И не само, колкото и разтърсващо да звучеше това.