— Не, само с Ула. После Петер се прибра и разбрах, че Неа я няма и… тогава започна всичко.
Тя стискаше домакинската хартия толкова здраво, че кокалчетата й бяха побелели.
— Има ли някой, който би искал да нарани дъщеря ви? — попита Йоста. — Хрумвал ли ви е възможен мотив? Някой човек от миналото ви? Имате ли неприятели, вие или семейството ви?
И двамата поклатиха глави.
— Съвсем обикновени хора сме — каза Петер. — Никога не сме се забърквали в престъпни истории и други такива.
— А отмъстителни бивши партньори?
— Не — каза Ева. — Запознахме се, когато бяхме на петнайсет, няма други.
Йоста си пое дълбоко дъх, но все пак зададе следващия въпрос.
— Знам, че е изключително оскърбително, особено в настоящата ситуация, но някой от вас има ли връзка с друг човек? Или имал ли е такава в миналото? Не искам да бъда груб, питам, за да установя дали това е възможен мотив. Дали някой е могъл да счита Неа за пречка.
— Не — каза Петер и зяпна Йоста. — Боже господи. Не. Ние постоянно сме заедно и никога не бихме… Не.
Ева разклати бурно глава.
— Не, не, не, и защо си губите времето с това? С нас? Защо не сте навън да търсите убиеца? Ако наблизо има хора, които…
Тя пребледня, щом осъзна какво се канеше да каже, коя дума бе на път да използва и какво означаваше това.
— Тя… Тя била ли е… О, божичко…
Плачът отекна между кухненските стени и на Йоста му се прииска просто да стане и да си тръгне. Бе непоносимо да гледа израженията на родителите, когато те осъзнаха, че има въпрос, чийто отговор не искат да научават. А Йоста нямаше отговори, не можеше да ги утеши. Защото не знаеше.
— Извинявай, но отвън е същински хаос.
Йорген се обърна към младия асистент. На слепоочието му се виждаше пулсиращ кръвоносен съд.
— Какво, по дяволите? Тук вършим работа! — каза той и блъсна един оператор, който се бе приближил твърде много до него.
Операторът залитна назад и се удари в една от масите в новопостроения хол, при което една ваза за малко да падне на пода.
Мари почти изпита съчувствие към асистента, който преглътна неспокойно. Идваше време за четвъртия дубъл, а настроението на Йорген се влошаваше все повече.
— Извинявай — каза асистентът, който май се казваше Якоб. Или Юнас.
Той се прокашля.
— Не мога да ги удържа още дълго. Отвън се е събрала цяла тълпа журналисти.
— Не трябваше да са тук преди четири, оставили сме интервютата за тогава.
Йорген погледна Мари, която разпери ръце. Надяваше се да не му става навик да й говори с такъв тон. В противен случай заснемането на филма щеше да бъде дълго и мъчително.
— Говорят за някакво мъртво момиче — каза Якоб или Юнас притеснено, а Йорген завъртя очи.
— Да, вече знаем за това. Но ще трябва да почакат до четири.
Вратът на Якоб или Юнас пламна, но той не се отказа.
— Само че не питат за… това момиче, а за друго. И искат да разговарят с Мари. Сега.
Мари огледа малката снимачна площадка. Режисьорът, операторите, сценичният ръководител, гримьорката, асистентите — всички я гледаха. По същия начин, по който хората я гледаха преди трийсет години. По някакъв начин познатата ситуация й донесе усещане за сигурност.
— Ще отида да говоря с тях — каза тя, оправи набързо блузата си и провери как е застанала косата й. Все пак отвън положително имаше и фотографи.
Мари погледна притеснения асистент.
— Покани ги в стаята за почивка — каза тя, след което се обърна към Йорген. — Промяна в графика. Ще се заемем със сцените, след като приключа с интервютата. Така няма да губим снимачно време.
По време на снимки графикът беше всичко и Йорген я изгледа така, сякаш целият му свят се бе сринал.
Щом отиде в малката стая за почивка, Мари се спря за миг. Броят на журналистите беше впечатляващ. Радваше се, че е облечена като Ингрид, с бяла блуза, къси бели шорти с копчета отстрани и шал, вързан около косата. Отиваше й. Щеше да изглежда добре на снимките и да направи добра реклама на филма.
— Ами здравейте — каза тя с леко дрезгавия глас, който се бе превърнал в нейна запазена марка. — Чух, че искате да ми зададете няколко въпроса.