— Съжалявам, Патрик, все още нямам какво да докладвам. Събрахме доста улики и трябва да ги обработим.
— Разбирам. Все пак си струваше да опитам. Знаеш колко важно е първото денонощие от разследването. Пришпори момчетата малко, моля те, и ми се обади веднага щом научите нещо конкретно. Нуждаем се от всякаква възможна помощ.
Патрик се загледа в ясносиньото небе навън. Голяма птица се носеше по вятъра, преди внезапно да се гмурне и да се скрие от погледа му.
— Можете ли да изровите докладите от случая „Стела“? — попита той. — За сравнение.
— Вече го направихме. Скоро ще ги получиш по криптираната поща.
Патрик се усмихна.
— Златен си, Турбьорн.
Той затвори и вдиша няколко пъти, преди да набере следващия номер. Тялото му вече се тресеше от умора.
— Здрасти, Педерсен. Хедстрьом е. Как върви с аутопсията?
— Какво да ти кажа? — отговори шефът на съдебномедицинското отделение в Гьотеборг. — Всеки път е все еднакво тежко.
— Да, по дяволите. Общо взето, всеки следващ случай е най-лошият. Същото важи и за вас, предполагам.
Турд Педерсен измърмори нещо в съгласие. Патрик не му завиждаше.
— Кога мислиш, че ще разполагате с нещо за нас?
— Може би след седмица.
— Мамка му, цяла седмица? Няма ли как да стане по-бързо?
Съдебният лекар въздъхна.
— Знаеш как е през лятото…
— Да, досещам се. Смъртните случаи се увеличават по време на жегите. Но говорим за четиригодишно дете. Все трябва да можете…
Патрик осъзна колко умолително звучи. Уважаваше реда и правилниците, но в същото време лицето на Неа беше пред очите му и бе готов да се моли и да проси, ако това би могло по някакъв начин да ускори разследването.
— Поне ми дай някаква насока, по която да работя. Предварително мнение за причината за смъртта, например? Сигурно си успял да я погледнеш…
— Твърде рано е, за да изразя становище, но момичето имаше рана на тила, друго не мога да ти кажа.
Патрик си записа, стиснал мобилния телефон между рамото и ухото си. Не беше видял раната, когато преместиха тялото.
— Окей, но не знаеш какво може да я е причинило?
— Не, за съжаление.
— Разбирам. Но побързай с аутопсията, доколкото е възможно, и ми се обади веднага щом разполагаш с нещо. Окей? Благодаря ти, Педерсен.
Патрик затвори, изпълнен с неудовлетворение. Искаше резултатите сега. Но ресурсите бяха ограничени, а труповете много. Така беше през по-голямата част от дните му като полицай. Но все пак бе получил някаква информация, макар и само предварителна. Наученото обаче не му помагаше особено. Той разтърка здраво очи. Трябваше да си почине.
Паула не можа да не направи гримаса, когато минаха покрай къщата, където бе живяла Неа. Синът й Лео беше на три години и при самата мисъл, че с него може да се случи нещо, стомахът й се обръщаше.
— Една от нашите коли — отбеляза Мартин и посочи към двора. — Сигурно е Йоста.
— Да, не му завиждам — каза тя тихо.
Мартин не отговори.
Видяха бяла къща малко по-нататък. Намираше се близо до дома на Неа и се предполагаше, че хората там имат пряка видимост към обора на семейство Берг, но не и към къщата им.
— Тази къща там? — попита Мартин и Паула кимна.
— Да, това са следващите съседи, логично е — каза тя и осъзна, че е прозвучала по-грубо, отколкото възнамеряваше.
Мартин обаче като че ли не се засегна. Зави по чакълената алея и паркира. Вътре в къщата нищо не помръдваше.
Почукаха на външната врата, но никой не отвори. Паула пробва още веднъж, по-силно. Провикна се, но не получи отговор. Потърси звънец, но такъв нямаше.
— Може би няма никого?
— Първо да проверим отзад — каза Мартин. — Струва ми се, че отвътре се чува музика.
Заобиколиха къщата. Паула нямаше как да не се възхити на цветята, поникнали в малката градина, която почти незабележимо преминаваше в гора. Сега вече и тя чуваше музиката. В задния двор една жена правеше коремни преси с бързо темпо, усилила звука на телефона си докрай.
Щом ги видя, жената се сепна и свали слушалките си.
— Извинявай, опитвахме да те извикаме… — каза Паула и посочи към другия край на къщата.
Жената кимна.
— Няма нищо, просто малко се стреснах, бях насред…
Тя взе мобилния си телефон, спря музиката и се изправи. Избърса потните си ръце в една кърпа и подаде ръка първо на Паула, после и на Мартин.
— Хелен. Хелен Йенсен.
Паула присви вежди. Името й звучеше познато. Миг по-късно загря. По дяволите. Това беше онази Хелен. Паула нямаше представа, че живее толкова близо до семейство Берг.