— Само за тренировка ли бягаш, или се състезаваш? — попита Мартин.
— Участвам в маратони — каза тя.
Това обясняваше защо е в толкова добра форма. Паула се опита да не мисли за ненужните килограми на собственото си тяло. Всеки понеделник сутрин се канеше да започне да тренира и да спазва диета, но покрай децата и работата не й оставаха нито сили, нито време. Не я мотивираше и знанието, че Йохана я обича точно такава, каквато е, с извивките и всичко останало.
— И вчера си минала оттам? — попита Мартин.
Хелен кимна.
— Винаги бягам по един и същи маршрут. С изключение на двата ми почивни дни седмично, тогава не бягам изобщо. Но това е през уикенда.
— И не мислиш, че си я видяла? — повтори Паула.
— Не, не мисля.
Хелен сбърчи чело.
— Как… какво… — започна тя, но спря и пробва отново. — Как е умряла тя?
Паула и Мартин размениха погледи.
— Още не знаем — каза Мартин.
Хелен отново вдигна ръка към шията си.
— Бедните Ева и Петер. Да, не ги познавам много добре, но те са най-близките ни съседи, така че се случва да разменим по няколко думи от време на време. Злополука ли е било?
— Не — каза Паула, наблюдавайки внимателно реакцията на Хелен. — Неа е била убита.
Хелен се вторачи в нея.
— Убита? — повтори тя бавно и поклати глава. — Момиче на същата възраст, от същото стопанство. Да, разбирам защо сте дошли.
— Всъщност беше съвпадение — каза Мартин откровено. — Трябва да говорим със съседите, да питаме дали не са видели нещо. Не знаехме, че живееш тук.
— Май бях чула някъде, че родителите ти са продали имота и са се преместили — каза Паула.
— Направиха го — отвърна Хелен. — Продадоха къщата веднага след делото и се преместихме в Марщранд. Но купувачът беше добър приятел на баща ми. Джеймс. Стана така, че с Джеймс се оженихме и той искаше да живеем тук.
— Къде е мъжът ти сега? — попита Паула.
— Излезе по задачи — каза тя и сви рамене.
— А синът ти? — попита Мартин. — Сам?
— Нямам представа. Лятна ваканция е. Нямаше го, когато се прибрах след бягането. Взел е колелото си, така че предполагам, че е отишъл при приятели във Фелбака.
Настана кратка тишина. После Хелен ги погледна с нов блясък в очите.
— Сега… дали ще помислят, че сме били ние? — попита тя и премести ръката си от шията към косата. — Вестниците? Хората… Предполагам, че всичко ще започне отначало.
— Разглеждаме всички възможности — каза Паула и изпита известно съчувствие към жената насреща й.
— Имала ли си някакъв контакт с Мари, откакто тя се върна? — попита Мартин.
Не можа да се сдържи, макар да знаеше, че трябва да изчакат с въпросите, свързани със стария случай.
— Не, не, нямаме какво да си кажем — отговори Хелен и поклати глава.
— Значи, нито сте се виждали, нито сте се чували по телефона? — попита Паула.
— Не — повтори Хелен. — Мари принадлежи на друго време, на друг живот.
— Окей — каза Паула. — По-късно ще трябва отново да говорим с теб, но в момента ни интересуваш в качеството си на съсед. Забелязала ли си нещо необичайно през последното денонощие? Някоя кола? Човек? Нещо, което ти се е сторило не както трябва, или просто ти е направило впечатление?
Паула опита да се изрази възможно най-общо, тъй като не знаеха какво точно търсят.
— Не — каза Хелен проточено. — Не, не бих казала, че съм видяла или чула нещо странно последните дни.
— Както казахме, ще трябва да зададем същия въпрос на мъжа и на сина ти — отбеляза Мартин и се изправи.
— Да, и ще се върнем да говорим с теб допълнително — добави Паула.
— Разбирам — каза Хелен.
Тя остана на масата, докато те си тръгваха. Почти не ги погледна. Зад нея розите и божурите бяха все така красиви.
Ерика целуна Патрик набързо, когато той я посрещна на рецепцията. Щом я видя, Аника, която седеше зад гишето, грейна и отиде да я прегърне.
— Здравей! — каза тя топло. — Как са момчетата? А Мая?
Ерика отвърна на прегръдката й и я попита как е нейното семейство. Харесваше жената, която бе успяла да стегне полицейското управление, и с всеки ден изпитваше към нея все по-голямо уважение. Понякога им оставаше време да вечерят заедно, но не толкова често, колкото им се искаше. Когато имаш малки деца, седмиците и месеците отлитат, а социалният живот остава на заден план.
— Ще бъдем в конферентната зала — каза Аника и Ерика кимна.
Беше идвала тук многократно и знаеше коя стая се има предвид.
— Идвам след малко — викна Аника след тях, когато Ерика и Патрик тръгнаха по коридора.