— Да?
Пред него стоеше мъж на около трийсет и пет, който се прокашля леко.
— Ти си Джеймс Йенсен, нали?
Джеймс сви вежди. Какво ставаше тук? Направи крачка напред и другият мъж веднага отстъпи назад. Джеймс често оказваше такъв ефект върху хората.
— Да, аз съм, за какво става дума? — попита той.
— Ами, аз съм от „Експресен“. Чудех се как ще коментираш това, че съпругата ти отново се споменава във връзка с разследване на убийство.
Джеймс го зяпна. Не разбираше нищичко от това, за което говореше мъжът.
— Как така отново? Какво имаш предвид? Ако говориш за убийството, в което съпругата ми беше несправедливо обвинена преди години, то тогава нямаме какво да ви кажем, и вие го знаете!
На челото му пулсираше вена. Защо бяха подхванали този случай наново? Вярно, от време на време им пращаха запитвания за интервюта, намираше се някой, който искаше „да припомни случая на читателите“ и „да даде на Хелен шанс да разкаже своята версия на случилото се“, но това не се бе случвало отдавна. Последният път беше преди поне десет години.
— Говоря за това, че малко момиче, което е живяло в същото стопанство като Стела, бе намерено мъртво вчера сутринта. Следобед имаше полицейска пресконференция, по време на която бяха споменати съпругата ти и Мари Вал.
Какво се случва, по дяволите?
— Искам да попитам каква е позицията ви, с оглед на това, че трийсет години по-късно жена ви отново е заподозряна. Имам предвид, че Хелен винаги е твърдяла, че е невинна. Тя вкъщи ли е, между другото? Би било превъзходно, ако мога да разменя няколко думи и с нея, разбира се. Важно е тя да изрази мнението си по въпроса, преди хората да са си извадили прибързани заключения…
Вената пулсираше все по-силно. Шибани хиени.
Да не би да мислеха пак да се загнездят пред къщата, както едно време, когато родителите на Хелен живееха тук? Коге му беше разказвал как по вечерно време са дебнели отвън в коли с изгасени фарове, чукали са на вратата, звънели са по телефона. На практика били обсадили къщата.
Виждаше как устните на журналиста се движат. Предполагаше, че продължава с въпросите и опитите да убеди Джеймс да говори с него. Но той не чуваше нищо. До мозъка му достигаше единствено силен фонов шум и единственото спасение беше да накара устата на мъжа да спре да се движи.
Сви юмрук още по-здраво и пристъпи към журналиста.
След срещата сутринта, двамата останаха в „Танум Странд“ да се изкъпят. Говориха за ентусиазма на Бил и се смяха на налудничавото начинание, в което се бяха впуснали. Плаване. Дори не познаваха човек, който някога да е плавал с платноходка. Или изобщо да се е качвал на такава. А ето че след няколко седмици щяха да се състезават.
— Никога няма да се получи! — каза Калил в джакузито и замижа.
Обичаше горещината. Тук тя бе само на повърхността. Студеният вятър можеше да се появи, когато най-малко го очакваш, и да накара кожата ти да настръхне. Липсваше му изгарящата, суха жега. Онази, която никога не отминаваше, а само се смекчаваше вечер, когато настъпеше блажен хлад. Тогава имаше и миризма. Горещината в Швеция не миришеше на нищо. Беше толкова безинтересна и безобидна, колкото и самите шведи. Но не смееше да каже това на глас.
Карим винаги му четеше конско, когато Калил се оплакваше от Швеция. Или от шведите. Казваше, че трябва да са благодарни. Че това е новата им родина, че тук са получили убежище и могат да живеят в мир. Калил знаеше, че Карим е прав. Просто му беше толкова ужасно трудно да хареса шведите. Те излъчваха подозрение и го гледаха, сякаш е нисшестоящ. Не само расистите. С тях беше лесно. Те показваха открито какво мислят и думите им отскачаха от тялото му. По-трудно му беше да се справя с нормалните шведи. Тези, които всъщност бяха добри хора и се имаха за широко скроени и непредубедени. Тези, които четяха новини за войната, охкаха колко е ужасно и пращаха пари и дрехи на благотворителните организации. Но не биха и помислили да поканят бежанец в дома си. Това бяха хората, които никога нямаше да опознае. А как тогава да опознае новата си страна? Не можеше да я нарече родина, както правеше Карим. Швеция не беше техен дом, а просто страна.
— Виж ги тези там — каза Аднан и Калил проследи погледа му.
Едно русо и две тъмнокоси момичета на тяхната възраст се плискаха шумно в плувния басейн.
— Да ги заговорим ли? — попита Аднан и кимна към тях.
— Само ще ни създадат проблеми — каза Калил.
По време на един от уроците по шведски Стюре им беше обяснил как да се държат с шведските момичета. Най-добре беше изобщо да не ги доближават. Но Калил не можа да не си представи колко хубаво би било да се срещне с някоя шведка. Така би могъл да научи повече за страната и да подобри езиковите си умения.