Бил отново посочи лодката.
— Мислех си днес да дойдете с мен един по един, докато плавам. Само кратък курс, колкото да добиете представа за какво става дума.
Той посочи лодките, които се намираха малко встрани от тях. Когато се събраха сутринта, Бил им обясни, че се наричат динги „Лазер“. Изглеждаха непонятно малки.
Бил се усмихна на Карим.
— Мислех да започнем с теб, Карим, а после да продължим с теб, Ибрахим. Останалите може да разгледате тези шаблони с понятията, за които говорих. Намерих ги в нета на английски, така че ще започнем с тях, а постепенно ще научите и шведските термини. Окей?
Хората наоколо закимаха, но Карим и Ибрахим се спогледаха ужасено. Карим си спомняше пътуването от Истанбул до Самос. Морската болест. Разлюлените вълни. Лодката пред тях, която се обърна. Писъците на хората. Удавниците.
— Ето ти спасителна жилетка — каза Бил весело, без да подозира за бурята, която бушуваше вътре в Карим.
Карим навлече жилетката, която бе толкова различна от онази, за която бе платил прескъпо преди пътуването по море.
Вратът му отново започна да пари. Тримата тийнейджъри продължаваха да ги наблюдават. Момичето се кискаше. На Карим не му хареса погледът на русия младеж. Устоя на импулса да каже нещо на останалите, но те и без това бяха достатъчно напрегнати.
— Ето — каза Бил. — Само да проверим дали сте си сложили спасителните жилетки правилно и можем да тръгваме!
Той дръпна ремъците и кимна одобрително. После забеляза нещо зад Карим и се засмя.
— Я виж ти, младежите са дошли да окажат подкрепа! — възкликна Бил и махна на тийнейджърите. — Елате тук, банда!
Тримата тийнейджъри слязоха от скалите и тръгнаха към тях. Колкото повече се приближаваха, толкова повече погледът на русокосото момче караше Карим да настръхва.
— Това е синът ми Нилс — каза Бил и сложи ръка на рамото на младежа с мрачния поглед. — А това са приятелите му Вендела и Басе.
Приятелите на сина протегнаха ръце да се здрависат, но Нилс просто се взираше в тях.
— Хайде, поздрави ги — каза Бил и сръчка сина си.
Карим му подаде ръка. След няколко дълги секунди Нилс извади своята от задния си джоб и стисна тази на Карим. Дланта му беше ледена. Погледът му беше още по-студен. Изведнъж морето се стори на Карим като топло и гостоприемно убежище.
Хелен прехапа бузи, както правеше винаги, когато беше съсредоточена. Завъртя се върху малката табуретка. Ако направеше твърде широка крачка, щеше да падне. Нямаше да се удари, но щеше да обезпокои Джеймс, който четеше вестник.
Подреждаше бурканите и кутиите върху горния рафт на кухненския шкаф, като гледаше етикетите да сочат навън. Погледът на Джеймс изгаряше гърба й. Въздишката му, когато отвори шкафа, беше достатъчна, за да накара стомахът й да се свие. Но ако Хелен наредеше всичко на момента, щеше да избегне наказанието.
Беше се научила да живее с Джеймс. Беше свикнала с манията му за контрол и с настроенията му. Нямаше алтернатива, Хелен го знаеше. Беше така изплашена през първите години, но после се появи Сам. Тогава спря да се бои за себе си, страхуваше се единствено за него. Повечето майки се ужасяваха от момента, когато децата им ще напуснат дома. Хелен обаче с нетърпение броеше секундите до деня, когато Сам най-накрая щеше да бъде свободен. В безопасност.
— Добре ли е така? — попита тя и се обърна към масата.
Закуската отдавна беше отсервирана, съдомиялната бръмчеше тихо, а всички повърхности искряха.
— Става — каза той, без да вдига поглед от вестника.
Беше започнал да използва очила за четене. Хелен остана някак си изненадана от откритието, че той може да има слабости. За него безпогрешността — както неговата собствена, така и на хората около него — беше въпрос на чест. Ето защо Хелен се притесняваше за Сам. В нейните очи той беше съвършен. Но още като бебе разочарова баща си. Беше чувствителен, внимателен и тревожен. Искаше да играе спокойни игри, не се катереше на високо, не тичаше бързо, не му харесваше да се боричка с другите момчета, а предпочиташе да седи в стаята си с часове и да създава въображаеми светове с играчките си. Като по-голям обичаше да разглобява разни неща и после да ги сглобява. Стари радиоапарати, касетофони, дори един телевизор, който откри в гаража — можеше да разглоби и сглоби всичко. Странно, но Джеймс не възрази срещу този му интерес. Може би заради педантичността и чувството си за ред, той остави Сам да се занимава с джаджите си в гаража. Това поне беше нещо, което разбираше.
— Какво друго искаш да се свърши днес? — попита тя, след което слезе от табуретката и я остави на мястото й в късия край на кухненския остров. Подравни я спрямо другата табуретка, оставяйки около десет сантиметра между тях, така че всичко да е симетрично.