— Окей, значи ще отидем при Мари и ще видим какво ще ни каже.
— Говорете и с дъщеря й — каза Патрик. — Ако си спомням правилно, тя се казва Джеси и е тийнейджърка. А пък аз се надявам да се видя не само с Хелен, ами и със сина й Сам, както и със съпруга й, онзи войник на ООН, който изглежда така, сякаш яде бодлива тел за закуска.
Патрик се изправи, за да прибере млякото в хладилника, преди да се е развалило в жегата. В кухнята нямаше климатик, само един стар вентилатор, и в малката жълта стая беше почти нечовешки горещо, въпреки че прозорецът бе отворен широко.
— Някой виждал ли е Мелберг, между другото? — попита той.
— Вратата на кабинета му е затворена и никой не отговори, когато почуках. Предполагам, че още спи дълбоко — каза Йоста с крива усмивка.
Вече никой нямаше сили да се дразни от Мелберг. Стига да си спеше кротко в кабинета, останалите можеха да си вършат работата на спокойствие.
— Чувал ли си се с Турбьорн или Педерсен? — попита Паула.
— Да, вчера се обадих и на двамата — отговори Патрик. — Както обикновено, Турбьорн не пожела да говори, преди екипът му да е готов с всичко. Но ми прати техническия доклад от случая „Стела“. А след известни увещания Педерсен разкри, че Неа е имала рана на тила. Не знам какво може да означава това, но поне е нещо.
— Възможно ли е Хелен и Мари да са невинни? — попита Паула и се обърна към Йоста. — Или някоя от тях отново е извършила убийство?
— Не знам — каза Йоста. — Преди бях напълно убеден във вината им. Но след като чух, че Лейф се е съмнявал, започвам и аз да се чудя. А и отново да имат мотив да убият малко момиче трийсет години по-късно… Никак не ми звучи вероятно.
— Може да е имитатор — каза Мартин и развя ризата си, за да се охлади малко.
Рижавата му коса беше полепнала по главата му.
— Да, в момента не може да изключим никой вариант — каза Йоста и сведе поглед към масата.
— Как върви издирването на протоколите от старите разпити, както и на всички останали материали от разследването? — попита Патрик.
— Работя по въпроса — каза Аника. — Но знаеш как стоят нещата с архивите тук. Има преместени документи. Има изчезнали документи. Има унищожени документи. Но не съм се отказала, ако е останала дори една-единствена бележчица от случая, ще я намеря.
Тя се усмихна накриво.
— Между другото, попита ли жена си? Тя е по-добра от нас в изравянето на стари материали.
— Благодаря, известно ми е — каза Патрик и се засмя. — Получих достъп до всичко, с което разполага към момента, но става дума главно за копия от вестникарски статии, не е могла да се добере до документите от разследването.
— Ще продължа да търся — каза Аника. — Ако намеря нещо, веднага ще се обадя.
— Отлично. Е, имаме работа за днес — каза Патрик и усети как отново му се свива сърцето.
Искаше да остане безпристрастен, но беше трудно. На границата с невъзможно.
Откъм вратата прогърмя глас.
— Аха, седите си тук и си пиете кафе най-спокойно! — викна Мелберг, зяпнал сънено насреща им. — За щастие, поне някой тук работи. Хайде, Ернст! Време е стопанинът да им покаже как се прави.
Ернст се понесе щастливо след господаря си, а останалите чуха как Мелберг затрополи по коридора, след което тресна вратата на кабинета си. Вероятно за да продължи сутрешната дрямка в стола си. Никой не си направи труда да коментира. Очакваше ги работа.
Джеси се наслаждаваше на спокойствието, което я обземаше, докато слуша равномерното дишане на Сам. Не беше свикнала да се чувства уверена в себе си и някой да я забелязва. Завъртя се в леглото, като се надяваше, че няма да обезпокои Сам. Но той просто я прегърна още по-силно. Изглежда, нищо, което правеше Джеси, не можеше да го смути.
Тя бръкна под черната му тениска и внимателно погали корема му. Странно беше да бъде толкова близо до друг човек. До момче. Да го пипне, да го докосне, без той да я отхвърли с подигравателен коментар.
Джеси се размърда и вдигна леко глава. Загледа се в него. В изразените скули, в нежните устни. В дългите, черни мигли.
— Бил ли си с момиче? — попита тя тихо.
Той примигна, но отново затвори очи.
— Не — каза накрая. — Ти била ли си с момче?
Тя поклати глава и отърка брадичка в гърдите му. Не искаше да мисли за унизителното време в пансиона в Лондон тази пролет. За един кратък, прекрасен миг Джеси повярва, че Паскал я желае. Той беше син на френски дипломат и бе толкова красив, че дъхът й спираше, като го погледне. Паскал започна да й пише. Пращаше й пленителни, сладки съобщения. После я покани на училищните танци, а Джеси едва успяваше да заспи нощем, защото не спираше да си мисли как ще зяпнат всички, когато двамата се появят ръка за ръка. Продължиха да си пишат, а той все повече я примамваше да излезе от черупката си. Флиртуваха, шегуваха се, приближаваха границата на забраненото.