Една вечер я помоли да му прати снимка на гърдите си. Каза, че иска да заспи с образа им в съзнанието си, че Джеси има най-красивия бюст на света и че той копнее да го погали. Така че тя вдигна блузата си и снима гърдите си, без сутиен, напълно разголени.
На следващия ден снимката вече беше разпространена из цялото училище. Всички знаеха какво е планирал Паскал, какъв капан й е поставил. Беше писал съобщенията заедно с приятелите си. На Джеси й се прииска да умре. Да изчезне от повърхността на земята.
— Не — каза тя. — Никога не съм била с момче.
— Постъпили сме мъдро и сме чакали правилния човек — каза Сам нежно и обърна лице към нейното.
Сините му очи я наблюдаваха и тя знаеше, че може да му се довери. Те бяха като ветерани, които са участвали в една и съща война, и нямаха нужда от думи, за да предадат на другия какво са преживели. Постъпките на майките им бяха белязали живота и на двама им.
— Знаеш ли, че почти не знам какво е станало тогава? Преди трийсет години.
— Какво искаш да кажеш? — попита Сам и повдигна глава. — Съвсем нищо ли?
— Знам това, което може да се намери в гугъл. Но има много неща, които не ги пише в интернет. А не съм питала мама… с нея не може да се говори за това.
Сам погали косата й.
— Може би мога да ти помогна. Искаш ли?
Джеси кимна. Облегна глава на гърдите му и остави приспиващото спокойствие да я изпълни.
— Още една година и ще се приключи — каза Сам.
С училището. Джеси знаеше за какво говори, без да го е казал. Толкова си приличаха.
— Какво ще правиш тогава?
Той сви рамене.
— Не знам. Не искам да зациклям като хамстер във въртележка. Да тичам без прекъсване и да не постигам нищо.
— Искам да пътувам по света — каза Джеси и уви здраво ръце около него. — Да взема колкото багаж се побира в една раница и да тръгна накъдето ми се прииска.
— Не можеш да го направиш, преди да си станала на осемнайсет. Остава ни ужасно много време до пълнолетието. Не знам дали ще издържа толкова дълго.
— Какво имаш предвид? — каза Джеси.
Сам извърна глава.
— Нищо — каза той. — Нищо нямам предвид.
Джеси искаше да каже още нещо, но вместо това продължи да го гали по корема, сякаш така можеше да изглади буцата вътре. Знаеше, че е там, защото това бе същата буца, която тя самата вечно носеше в себе си.
Усети нещо под пръстите си и вдигна тениската на Сам.
— Какво е това? — попита тя и погали кръглия белег.
— Белег от изгаряне. Седми клас. Басе и няколко други момчета от класа ме държаха, а Нилс ме изгори с цигара.
Джеси затвори очи. Нейният Сам. Искаше да излекува всичките му рани.
— А това?
Тя бе плъзнала ръка към гърба му и го побутна леко, така че той да се обърне настрани. По гърба му имаше дълги, неравномерни линии.
— Пак ли Нилс?
— Не. Баща ми. Коланът. Когато учителят по физическо ме попита, излъгах, че съм се одрал на бодлив храст. Не мисля, че ми повярва, но не проучи въпроса. Никой не смее да се ебава с Джеймс. След този случай обаче, баща ми поне загря, че не трябва да прави нищо, което оставя следи. А преди три години изцяло се отказа от този вид наказания, не знам защо.
— Имаш ли и други белези? — попита Джеси, проследявайки очаровано линиите по гърба му.
Нейните собствени белези бяха отвътре. Но това не означаваше, че я болят по-малко от оставените от колана, раздиращ кожата.
Сам седна на леглото. Нави крачолите на панталоните си до над колената. И по тях имаше белези. Джеси протегна ръка и ги погали. Кожата под върховете на пръстите й беше неравна.
— От… от какво са?
— Трябваше да седя коленичил на пода. Върху кристална захар. Не звучи особено неприятно, но повярвай ми, боли. И оставя белези.
Джеси се наведе и целуна колената му.
— Други?
Той се обърна с гръб към нея и смъкна леко панталоните си.
— Виждаш ли?
Виждаше. Още един кръгъл белег, но този не приличаше на изгорено.
— Химикалка. Прекрасният стар номер — слагаш остра химикалка на стола точно когато някой се кани да седне. Влезе няколко сантиметра под кожата ми. И се счупи. Съучениците ми се разсмяха толкова бурно, че си помислих, че ще се напикая.
— Мамка му — каза Джеси.
Не искаше да знае повече. Не искаше да вижда още. Усещаше своите собствени невидими белези твърде силно и нямаше сили да гледа видимите белези на Сам. Наведе се напред. Целуна прободеното място. Избута го внимателно по гръб и свали бавно панталоните му, без да смее да го погледне. Чу как дишането му се промени, стана по-тежко. Целуна го нежно по ханша, по бедрата, погали главата му. Потръпна за миг, мислейки си за снимката, която Паскал разпространи, както и за унизителните седмици след това. После отвори уста и прогони спомените. Сега не беше там. Беше тук. Със сродната си душа. С момчето, което щеше да заличи всичките й белези.