Зимните дни идваха и си отиваха с монотонна регулярност. Животът в стопанството беше еднообразен, но все пак по-пъстър от ежедневието на повечето хора, които правеха едно и също от зори до здрач. В дома на енорийския свещеник идваха посетители, а Пребен разказваше истории от многото си пътувания. Налагаше му се да решава спорове, да се справя с трагедии, да отпразнува радостни мигове и да оплаква мъки. Извършваше бракосъчетания, кръщенета и погребения и даваше съвети по Божии и семейни въпроси. Елин понякога подслушваше, докато той разговаряше с някой от членовете на енорията. Съветите му винаги й се струваха мъдри и обмислени, макар и винаги предпазливи. Пребен не беше смелчага, не като нейния Пер. Не притежаваше нахаканата твърдоглавост на съпруга й. Чертите на Пребен бяха по-фини, а очите му по-нежни. Пер винаги бе носил в себе си някакъв мрак, който понякога влошаваше настроението му, докато Пребен, изглежда, изобщо не страдаше от каквито и да е мрачни мисли. Брита често въздишаше, казваше, че е омъжена за дете, и го хокаше, задето всеки ден се прибира с изцапани дрехи, след като се е занимавал с градината и добитъка. Но той просто се усмихваше, свиваше рамене и оставаше невъзмутим.
Мерта бе започнала уроците си по четене при звънаря заедно с другите деца. Елин не знаеше как да се отнася към ентусиазма, проявяван от дъщеря й, докато овладяваше завъртулките, които бяха напълно непонятни за нея самата. Мерта явно беше щастлива. Да се научиш да пишеш си беше постижение, но как щеше да послужи това на момичето? Елин беше бедна прислужница, което означаваше, че Мерта ще стане същата. За такива като тях нямаше друг изход. Тя не беше Брита, беше Елин, дъщерята, която татко не обичаше. Беше вдовицата, чийто мъж загина в морето. Това бяха факти, които нямаше да се променят само защото свещеникът настояваше Мерта да се научи да чете. На дъщерята щяха да са й по-полезни знанията, които Елин бе получила от баба си. Те нямаше да докарат храна на масата или да бъдат възнаградени с риксдалери, но носеха уважение, а то също имаше стойност.
Елин често я викаха при раждания или пък когато някого го болеше зъб, или го мъчеше меланхолия. Да, имаше купища болежки, които тя можеше да облекчи с билките и заклинанията си. Хората търсеха помощта й дори при несподелена любов или нежелани ухажори, както и при проблеми с добитъка. Тя бе важен човек, когато нещо се объркаше, и за Мерта това бе по-добра съдба, отколкото да й тъпчат главата със знания, които никога нямаше да й послужат и които можеха да й създадат опасната представа, че е нещо повече от останалите.
Само че отварите на Елин като че ли нямаха влияние върху Брита. Месец след месец кръвта продължаваше да тече. Сестра й негодуваше все повече и твърдеше, че Елин явно прави нещо не както трябва, че не владее уменията, които си приписва. Една сутрин, когато Елин й занесе отварата, Брита запрати чашата в стената, зелената течност се стече бавно и образува локва на пода. После Брита се разрида.
Елин не беше зъл човек, но не можа да не се зарадва леко на отчаянието на сестра си. Брита често се държеше лошо не само с прислугата, ами и с Мерта, и понякога Елин си мислеше, че в корема й не може да порасне дете заради злото в нея. После се проклинаше за тези си мисли. Не искаше да бъде неблагодарна. Кой знае къде щяха да бъдат сега с Мерта, ако Брита не се беше смилила и не ги бе взела под крилото си. Само преди няколко дни Елин чу, че Ела от Мьорхулт е попаднала в приюта за бедни заедно с двете си най-малки деца. Без Брита, Елин и Мерта сигурно също щяха да се озоват там.
Но не й беше лесно да бъде благочестива, когато ставаше дума за Брита. В нея имаше нещо сурово и студено, което дори добър човек като Пребен не можеше да овладее. Понякога Елин си мислеше, че той заслужава по-добра съпруга. С по-топло сърце и по-благ характер. Не само красива външност и тъмна, гъста коса. Но това не беше нейна работа.
Все по-често Елин улавяше Пребен да я наблюдава скришом. Опитваше да го избягва, но не беше лесно. Той се движеше съвсем свободно сред прислугата, сякаш бе един от тях. Често го засичаха в обора или на пасбището с животните. Проявяваше рядка умелост в грижите за всички живи твари, а Мерта постоянно го следваше по петите като малко кученце. Безброй пъти Елин бе молила за извинение, задето дъщеря й му досажда толкова, но той просто се засмиваше, поклащаше глава и казваше, че трудно би могъл да си намери по-добра компания. Където и да отидеше Пребен, Мерта не беше далеч. Изглежда, си имаха приказка, защото Елин все ги виждаше да разговарят. Мерта държеше ръце зад гърба си като голям човек и се опитваше да прави широки крачки, за да върви наравно с Пребен. Веднъж Елин я попита за какво си говорят, но Мерта просто сви рамене и каза, че разговарят за всичко. За животните, за Бог и за неща, които Мерта бе чела в книгите. На Пребен му бе станало навик постоянно да й праща нови книги от библиотеката си. Когато нямаше друга работа или не вървеше по петите на Пребен, Мерта четеше. Елин се чудеше как завъртулките по страниците можеха да представляват такъв интерес за едно момиче, но неохотно я оставяше да чете, въпреки че цялото й същество й казваше, че от това няма да излезе нищо добро.