— Сервирала съм кафе, човек рядко има толкова отбрани посетители — каза тя и тръгна през просторната всекидневна към балкона.
Ерика не беше експерт по вътрешно обзавеждане, но разпозна мебели от Йосеф Франк, Бруно Матсон и Карл Малмстен. Изглеждаше така, сякаш обзавеждането е дело на дизайнер, а не е избирано от самата Хариет.
— Преди всичко искам да ти благодаря, че се съгласи да ме приемеш — каза Ерика и седна на стола, който Хариет й предложи.
— Ама разбира се. През всички тези години искахме истината да достигне до хората, заради бедната Хелен, така че книгата ти е наистина добре дошла. Особено като се има предвид, че чух от приятелки в Стокхолм, че онази ужасна жена планира да издаде собствена книга.
— Това лошо ли е? — попита Ерика предпазливо и кимна, когато Хариет вдигна каната за кафе. — Нали Мари също твърди, че двете са невинни, така че нейната книга по-скоро би затвърдила версията на Хелен.
Хариет сви устни, докато наливаше кафето, което имаше притеснително светъл цвят.
— Но аз не мисля, че е невинна, според мен тя е убила бедното момиченце, а после опита да лепне вината на Хелен.
— Само че Мари първа е признала за убийството, нали?
Ерика отпи от кафето, което — точно както се опасяваше — се оказва твърде блудкаво.
— Това е било част от плана й, както можеш да се досетиш!
Гласът на Хариет внезапно изтъня и тя преглътна няколко пъти.
— Искала е да подлъже Хелен да признае — каза тя после. — Хелен винаги е била лесна за манипулиране, а онази Мари беше хитро дете от отвратително семейство. Още от началото се притеснявахме от влиянието, което ще окаже върху дъщеря ни. Откакто започнаха да общуват, тя коренно се промени. Но сглупихме и оставихме това да продължи твърде дълго. Не искахме да ни обвинят в снобизъм, а и за децата, разбира се, е полезно да опознават хора, различни от тях самите, но онова семейство… Трябваше да им забраним да се виждат още в началото. Всъщност казах това на Коге, но знаеш какви са хората, не щат и да чуят, когато са си наумили нещо, така че той не искаше да се месим. И после стана каквото стана. През годините той многократно ми е повтарял: „Защо не те послушах, Хариет?“.
Тя си пое дъх и отпи глътка кафе.
— Не знам дали си чула за случилото се — побърза да каже Ерика. — Малко момиче от същото стопанство, където е живяла Стела, беше намерено убито на същото място.
— Да, чух, просто ужасно.
Хариет потръпна и златните й бижута изшумолиха. Носеше верижка в стил „Бисмарк“, дебели златни гривни и малка, дискретна брошка „Шанел“ на блузата. На Ерика не й беше трудно да си я представи като модел. Хариет имаше правилна стойка и изпънат врат, а косата й беше умело боядисана в руси нюанси, които по никакъв начин не разкриваха дали всъщност е посивяла. Изглеждаше по-скоро на петдесет, отколкото на шейсет. Ерика несъзнателно изправи гръб, докато я гледаше. Самата тя имаше склонност да седи като чувал със сено — професионално изкривяване след всички часове, прекарани пред компютъра.
Хариет наля още малко от слабото кафе и Ерика направи мислена гримаса.
— Това доказва твърдението ми, че Хелен е невинна. Няма как да е съвпадение, че момичето е умряло точно когато Мари се върна след всички тези години. Трябва да е била тя.
Хариет впери поглед в нея.
— Но защо според теб Хелен е признала? — попита Ерика. — Защо едно тринайсетгодишно момиче би признало убийство, което не е извършило?
Първоначално Хариет не отговори. Подръпна нервно верижката си, загледана в старата крепост по средата на острова. Когато се обърна към Ерика, в погледа й имаше нещо, което бе трудно да се разтълкува.
— Хелен беше крехко момиче. Винаги ще бъде такава. Коге я разглези. Нямахме други деца и тя стана момичето на татко. Той я предпазваше и изпълняваше всичките й желания. Трябва да призная, че се случваше да се чувствам леко изолирана, понякога прекарваха часове заедно, само двамата, сякаш имаха свой собствен малък свят. Като малка и аз бях момичето на татко, така че ги разбирах и не се бърках. Но после Мари се появи като някаква природна стихия и Хелен не можа да й устои. Виждах колко е впечатлена от нея. Още тогава, на тринайсет, Мари беше красавица, имаше светско излъчване и… как да го нарека, нещо като инстинкт за оцеляване. Мисля, че Хелен, която се боеше от всичко, се чувстваше в безопасност с Мари. Промени се, след като се запознаха. Отдръпна се от нас. Коге също го забеляза, затова опита да й отделя още повече време. И на двама ни не ни харесваше приятелството им. След известно време опитахме да ги разделим, но Фелбака е малък град и е трудно да държиш двама души далеч един от друг. Какво можехме да направим, да стоим с нея в училище?