В средата на деня винаги беше спокойно. Хората бяха на плажа или обядваха под слънчевите лъчи някъде из града. Нямаха сили да обикалят нагоре-надолу покрай рафтовете и да гледат цветя и храсти в тази горещина. Това устройваше Сана. Винаги се бе чувствала най-добре в оранжерията, така че пустинната жега, която настъпваше, когато слънцето е в зенита си, не я притесняваше. Вярно, главата я болеше, както винаги по това време на деня, но пък имаше възможност да нагледа растенията си. Сега те пиеха вода и тя гледаше да не прескочи нито едно от тях.
Отваряше й се време и да намести саксиите, преобърнати в бързината от невнимателни клиенти, а можеше и да си поговори малко с хортензиите и да размени клюки с розите. През това време за касата се грижеше Корнелия. Качеството на временните служители, които идваха за лятото, варираше всяка година, но Корнелия си беше истинска находка.
Ако някой попиташе Сана кои са най-близките й приятели, тя би отговорила, че това са растенията. Не че имаше кого другиго да посочи. Открай време й беше трудно да допусне някого в живота си. В гимназията беше правила сковани опити да си създаде приятелски отношения с някои от другите ученици. Пробваше да прави това, което виждаше да правят другите. Да седи в сладкарница, да говори за момчета, да разправя безгрижно за последните обувки, които си е купила, или да обсъжда сериозно последиците от парниковия ефект. Опита се да бъде нормална. Но не проумяваше хората. Цяло чудо бе, че се събра с Никлас. От друга страна, разбираше растенията. И за разлика от хората, те също я разбираха. Не й беше нужна друга компания.
Сана зарови внимателно лице в една голяма, лилава хортензия и вдиша аромата й. Беше по-хубаво от всички миришещи свещи на света. Мирисът успокояваше душата й и й помагаше да се отпусне за момент. Прогонваше всички спомени и мисли и оставяше място само за тих шепот.
Когато бяха малки, беше различно. Стела бе тази, която обичаше гората, която си играеше там по цял ден. Сана стоеше на двора и избягваше гората и непознатите й миризми.
А след случилото се със Стела, след това, което извършиха Хелен и Мари, Сана имаше още по-малко причини да ходи там.
Всеки път когато се сетеше за Мари, усещаше нужда да направи нещо. Каквото и да е. Размишленията й се трупаха вече трийсет години и с времето се бяха вкаменили, превръщайки се в твърда, тежка буца. В напрежение в гърдите, което се засилваше с всеки изминал ден.
Скоро трябваше да направи нещо.
— Извинете, къде са билките?
Сана, все още с лице в хортензията, се сепна и се огледа. Една жена, хванала за ръка нетърпеливо дете, я гледаше въпросително.
— Ще ви покажа — каза Сана и тръгна към секцията, предназначена за билки и растения за готвене.
Вече беше отгатнала, че жената обича босилек. Никога не грешеше.
Дълги години животът й беше като влакче в увеселителен парк. Но за пръв път от много време Ана чувстваше, че е стъпила здраво на краката си. Това я плашеше неописуемо, защото знаеше колко бързо може да рухне всичко. Годините, прекарани с Лукас, я бяха променили из основи. Ритниците и ударите му постепенно бяха разяли самочувствието й и тя продължаваше да се мъчи да си възвърне предишното аз.
Преди да срещне Лукас, Ана вярваше, че е непобедима. До голяма степен благодарение на Ерика. Когато порасна, осъзна, че сестра й я е закриляла твърде много и я е разглезила. Може би в опит да я компенсира за всичко, което не бяха получили от родителите си.
Ана отдавна беше простила на майка им Елси. Беше болезнено да научи тайната й, но в същото време беше добре, че Ерика намери окървавената дреха на тавана в дома им. Благодарение на това се сдобиха с нов член на семейството. Двете с Ерика гледаха да се срещат с полубрат си Йоран възможно най-често.
Всичко си има причина, мислеше си Ана, докато задминаваше един стар трактор. Слънцето я заслепи и тя се пресегна към чифт слънчеви очила, без да отделя очи от пътя. И преди не беше особено безразсъден шофьор, но след злополуката стана още по-внимателна. А сега едва стигаше до волана заради корема си. Вероятно нямаше да може да кара автомобил още дълго. Дан й беше предложил да я закара, ала тя му отказа мило, но твърдо. Отиваше по работа, в която не искаше той да участва. Всъщност не искаше да замесва когото и да е, ами да вземе решението сама.
Ана си позволи да гледа на пътуването като на кратко откъсване от ежедневието у дома. В много отношения лятната ваканция беше нещо фантастично за децата, но не непременно и за възрастните. Във всеки случай не сега, когато беше толкова изморена и потна, и в напреднала бременност. Обичаше хлапетата, но да се занимаваш с тях по цял ден изискваше усилия, а тъй като разликата във възрастта на нейните деца и тези на Дан беше голяма, ежедневно се сблъскваха както с детски караници, така и с юношески изблици. Освен това й беше трудно да отказва, когато Ерика и Патрик я помолеха за помощ. Дан я мъмреше и й повтаряше, че трябва да мисли за себе си. Но тя хем се радваше невероятно много да вижда децата на сестра си, хем гледаше на това като на шанс да се отплати на Ерика за всичко, което тя бе правила за нея, докато растяха. Да гледа от време на време Мая и близнаците бе най-малкото, което можеше да направи, така че Дан да си говори каквото иска. Ана винаги щеше да помага на по-голямата си сестра.