Беше си пуснала радио „Винил 107“ и се радваше, че може да си припява песните. Откакто стана родител, напълно бе изгубила представа за модерната музика. Знаеше, че Джъстин Бийбър е популярен и можеше да тананика няколко песни на Бионсе, но общо взето, това беше всичко. Но сега по „Винил“ тръгна „Broken Wings“ на Мистър Мистър и Ана запя с цяло гърло. По средата на припева обаче се спря и изруга. По дяволите. Колата, която се задаваше в насрещното платно, й беше твърде добре позната. Ерика. Ана можеше да разпознае старото й волво комби по всяко време. Замисли се дали да не залегне, но осъзна, че сестра й, така или иначе, ще види най-вече колата й, не толкова нея самата. За щастие, Ерика беше кръгла нула по отношение на автомобилите и надали можеше да различи тойота от крайслер, така че Ана се надяваше червеното рено да не й направи впечатление.
Телефонът й, който стоеше в специална поставка на таблото, избръмча. Ана погледна дисплея. Мамка му, мамка му, мамка му. Обаждаше се Ерика. Значи, беше разпознала колата. Ана въздъхна, но тъй като не обичаше да говори, докато шофира, разполагаше с известно време да измисли нещо. Не й се нравеше да лъже сестра си. Беше го правила твърде много през годините. Но сега нямаше избор.
Люлката се поклащаше бавно напред-назад, макар че Йоста не усещаше ни най-малко раздвижване на знойния въздух. Зачуди се кога за последно се е люляла Неа. Чакълът хруптеше под краката му. Полето за дама вече почти беше изчезнало.
Стомахът го сви, когато се приближи до вратата, която се отвори още преди да е успял да почука.
— Влез — каза Бенгт и се усмихна леко, но Йоста усещаше агресията, която се таеше под повърхността.
Беше се обадил да предупреди, че ще идва, и сега всички седяха около масата в кухнята и явно очакваха пристигането му. Предположи, че родителите на Петер ще останат за неопределено време, вероятно до след погребението. Когато и да се проведеше то. Преди да е приключила аутопсията, Неа не можеше да бъде положена в земята. Или родителите й може би искаха да я кремират? Йоста прогони мислите и съпътстващите ги образи и благодари, когато му предложиха чаша кафе. После седна до Петер и сложи ръка на рамото му.
— Държите ли се? — каза той и кимна на Ева, която остави врялото кафе пред него.
— Секунда по секунда, минута по минута — каза Ева тихо и седна срещу него, до свекъра си.
— Лекарят им даде приспивателни, те помагат — каза майката на Петер. — Първоначално не искаха да ги взимат, но ги убедих. С нищо не помагат, като не спят.
— Да, може би така е по-добре — каза Йоста. — Приемайте всяка помощ, която ви се предлага.
— Чули ли сте нещо? Затова ли сте тук?
Петер го погледна с очи, в които липсваше какъвто и да е блясък.
— Не, за съжаление — отговори Йоста. — Но работим непрекъснато и правим всичко възможно. Дойдох, за да ви попитам дали е възможно някой да е влязъл в къщата през нощта, докато сте спели? Забелязали ли сте дали някой от прозорците е бил отворен?
Ева вдигна поглед към него.
— Беше толкова горещо, че всички спахме с отворени прозорци. Но ги закрепяме с кукички отвътре и всичко беше както обикновено.
— Окей — каза Йоста. — Последния път, когато бях тук, ти каза, че външната врата е била затворена и заключена. Но може би има и друг начин да се влезе вътре. Може би сте забравили да заключите вратата на мазето или нещо такова?
Петер се удари по челото и посочи към вратата.
— Боже, предния път забравих да ти кажа! Имаме аларма. Включваме я всяка вечер, когато си лягаме. Веднъж ни обраха още когато живеехме в Удевала. Това беше преди да се роди Неа. Някой хвърли сълзотворна граната през отвора за пощата и разби вратата. Не притежавахме кой знае какви ценности, но ужасното беше, че някой прояви дързостта да влезе в апартамента ни, въпреки че ние спяхме вътре. Оттогава винаги сме имали аларма, това беше едно от първите неща, за които се погрижихме, когато се нанесохме тук. Стори ни се особено важно, като се има предвид колко отдалечен е имотът…