— Разбираме какво казваш — отвърна Петер, стиснал здраво ръце върху масата. — Но ни обещай, че няма да си затворите очите за нищо. Щом им се носи лоша слава и хората говорят, може би има причина. Няма дим без огън.
— Обещавам — каза Йоста, но буцата в корема му ставаше все по-голяма.
Имаше неприятното усещане, че е започнало нещо, което трудно ще спре. Последното, което видя, преди да излезе навън, беше черният, мъртвешки поглед на Петер.
Бохуслен, 1672
Последният сняг се стопи, потоците заромолиха игриво и всичко се раззелени. Стопанството се съживи и те вече цяла седмица чистеха, за да прогонят зимата и да приветстват по-топлата част от годината. Всички възглавници и матраци бяха изпрани и окачени да съхнат, парцалените черги бяха старателно почистени, а подът изтъркан. Прозорците бяха измити, така че слънцето да проникне и в най-малките стаички и да прогони сенките от ъглите. Топлината се настани в гърдите на хората и размрази всичко, което се бе сковало по време на дългата зима. Краката на Мерта сякаш бяха изпълнени с танци, докато тя подскачаше из двора, следвана от Виола. Елин си тананикаше, докато пълзеше по пода и търкаше дървените дъски, и дори Брита изглеждаше по-дружелюбна.
Новините за вещиците, изгорени из Бохуслен, бяха допринесли за доброто настроение на всички жители в околността. Слуховете се носеха от къща на къща и се разказваха вечер около масите, огрени от светлината на свещите. Историите за жени, яхнали метлите, за да празнуват с дявола, биваха украсявани все повече с всеки следващ преразказ. Слугите и слугините, с които Елин и Мерта деляха колибата, се надпреварваха да описват колкото се може по-ярко пиршествата, обърнатите наопаки свещи, летящите крави и кози, както и децата, подмамени от вещиците за удоволствие на сатаната. Мерта винаги слушаше, ококорила очи, а Елин я наблюдаваше с нежна снизходителност. Разказите бяха вълнуващи, не можеше да се отрече, но тя се чудеше каква част от тях наистина е вярна. Историите й напомняха за приказките за гоблини и елфи, които баба й разправяше, когато Елин беше малка. Но не казваше нищо. Хората имаха нужда от приказки, за да издържат на трудностите в живота, а грейналото изражение на Мерта я радваше. Коя бе тя, че да й отнеме това удоволствие? С времето момичето щеше да научи да различава приказките от реалността, но колкото по-дълго останеше в света на вълшебствата, толкова по-добре.
Последните дни Брита се държеше необичайно добре с Мерта. Галеше светлата й коса, предлагаше й лакомства и я молеше да си поиграе с Виола. Елин не можеше да определи защо, но това не й се нравеше. Познаваше сестра си. Брита не правеше нищо от благородни подбуди. Но момичето приемаше с охота всички дружелюбни жестове и показваше радостно на майка си сладките, които бе получила от стопанката. Елин се опитваше да пропъди притеснението, особено днес, когато имаха толкова много за вършене. Лелята на Брита, Ингеборг, щеше да идва на гости, така че трябваше да побързат с пролетното чистене, за да бъде всичко готово, преди да е пристигнала. Елин не беше виждала Мерта цял ден, тъй като беше заета да мие и подрежда. Следобед обаче започна да се оглежда разтревожено за дъщеря си. Обиколи стопанството, викайки името й, погледна в колибата им, както и в обора и останалите постройки, но Мерта я нямаше никаква. Притеснението раздираше стомаха й и тя започна да вика все по-високо. Питаше всеки, когото видеше, но никой не знаеше къде е момичето.
Изведнъж вратата на къщата се отвори.
— Какво става, Елин? — попита Пребен и се втурна навън, с рошава коса и загащена набързо риза.
Елин се затича отчаяно към него, като продължаваше да се оглежда наоколо, надявайки се, че ще зърне русите плитки на дъщеря си.
— Не мога да намеря Мерта, а я търсих навсякъде!
— Спокойно, Елин — каза Пребен и я хвана за раменете.
Тя усети топлината на дланите му през роклята си и се свлече в ръцете му. Остана така няколко секунди, преди да се откъсне от прегръдките му и да избърше очи с ръкава си.
— Трябва да я намеря, още е малка, тя е единственото, което имам, съкровището ми…
— Ще я намерим, Елин — каза Пребен и тръгна решително към конюшнята.
— Вече я търсих там — каза Елин отчаяно.
— Видях, че Лил-Ян е вътре, а ако има някой, който знае какво се случва наоколо, това е той — отвърна Пребен, отвори вратата на конюшнята и влезе.
Елин вдигна полите си и се затича след него. Долови два мъжки гласа в сумрака и чу името „Брита“. Сърцето й започна да препуска. Принуди се да изчака, докато разговорът между двамата приключи, но щом видя изражението на Пребен, разбра, че тревогата й не е била неоснователна.