— Какво да правим? Да я пуснем ли в Снапчат?
Вендела се обърна към Нилс. Той постоя мълчаливо, позволявайки си няколко секунди размисъл. После по лицето му се разля широка усмивка.
— Няма да правим нищо. Не още.
Басе и Вендела изглеждаха разочаровани, но той бързо им разясни плана си. Басе се засмя високо. Беше гениално. Просто, но гениално.
Децата обсипаха Карим с въпроси, когато той седна до масата в кухнята. Нямаше сили да им отговори, затова просто измърмори нещо. Мозъкът му бе поел твърде много информация за твърде кратко време. Не се бе чувствал толкова умствено изтощен, откакто учеше в университета. В действителност не беше толкова трудно, беше изучавал по-сложни неща от плаването, но информацията достигаше до него посредством език, който още не бе овладял, а и самото море беше така чуждо. И плашещо.
Спомените от пътуването през Средиземно море го бяха връхлетели с изненадваща сила. Досега не осъзнаваше колко изплашен всъщност е бил в онази лодка. Тогава не бе имал време за подобни мисли. С Амина бяха твърде съсредоточени върху това да опазят децата си. Но тази сутрин, когато се качи в лодката с Бил, Карим си припомни всяка вълна, всеки писък на хората във водата, както и погледите на тези, които внезапно преставаха да крещят и потъваха бавно под повърхността, за да не изплуват никога повече. Беше потиснал всички тези образи, втълпяваше си, че от значение е единствено това, че семейството му е в безопасност. Че имат нова страна. Нов дом.
— Искаш ли да поговорим за днес? — попита Амина и го погали по косата.
Той поклати глава. Не че не можеше да се изповяда пред нея. Тя нямаше да го съди, нямаше да се осъмни в него. Но толкова дълго време тя бе силната — през последните месеци в Сирия, както и по време на дългото пътуване до Швеция.
Сега беше негов ред.
— Просто съм изморен — каза той и отново разбърка чинията с баба гануш, приготвен от жена му.
Беше не по-малко вкусен от маминия, макар че Карим, разбира се, никога не би посмял да го каже на майка си. Темпераментът й беше почти толкова буен, колкото този на Амина.
Тя докосна ръката му и погали белезите по кожата. Той й се усмихна изморено.
Майка му почина, докато Карим беше в затвора. А след като излезе навън, бяха принудени да избягат. Не посмяха да кажат на никого. Понастоящем Сирия беше страна, пълна с доносници. Човек никога не знаеше кой ще опита да спаси кожата си, като предаде някого другиго. Съседи, приятели, роднини — не можеше да се разчита на никого.
Не искаше да мисли за пътуването. Беше разбрал, че според много шведи те са напуснали родината си в търсене на луксозен живот. Тази наивност го смайваше. Как можеха да си мислят, че човек би напуснал всичко, което познава и обича, само защото си мисли, че на запад би могъл да се къпе в злато. Вярно, беше попадал и на такива, които биха стъпкали жени и деца, за да спасят собствената си кожа, и които не копнееха да видят отново старите си къщи. Но на Карим му се искаше шведите да можеха да видят всички останали. Тези, които бяха принудени да напуснат домовете си, за да спасят семействата си. Тези, които искаха да дадат каквото могат на страната, която ги бе приела.
Амина продължаваше да гали белезите по ръката му и той вдигна поглед от чинията. Осъзна, че не е опитал и хапка, докато умът му се ровеше в спомените, които си мислеше, че е потиснал.
— Сигурен ли си, че не ти се говори?
Тя му се усмихна.
— Беше трудно — отговори той.
Самия ритна Хасан. Амина просто ги изгледа, което беше достатъчно.
— Толкова много нови неща — продължи Карим. — Толкова много странни думи. Дори не съм сигурен дали той всъщност не е луд…
— Бил?
— Да. Не знам, може би е побъркан и иска да направи нещо невъзможно.
— Всичко е възможно, нали все това повтаряш на децата?
Амина седна в скута му. Беше необичайно да демонстрират нежност пред децата и те погледнаха ококорено родителите си. Но Амина усети, че в момента той се нуждае от близостта й.
— Използваш думите на съпруга си срещу него, така ли? — каза той и отметна кичурите от лицето й.
Косата й, дълга, гъста и черна, беше едно от много неща, които Карим обичаше в жена си.
— Съпругът ми говори умни неща — каза тя и го целуна по бузата. — Понякога.
Карим се засмя на глас за пръв път от много време и усети как мускулите му се отпускат. Децата не разбраха шегата, но също започнаха да се смеят. Защото баща им го правеше.
— Имаш право. Всичко е възможно — каза той и я шляпна по дупето. — Но сега се отмести, за да мога да се наям. Почти толкова вкусно е, колкото го правеше майка ми.