— Разследваме убийството на Неа, която ти е била съседка. По причини, които вероятно не е нужно да разясняваме, трябва да установим къде са били майките ви по времето, когато е изчезнала Неа.
— Говорихте ли с мама? — попита той и седна до Джеси.
Тя му се усмихна и видът й рязко се промени. Сега сияеше от щастие.
— Срещнахме се с нея, да — каза Мартин, изправи се и отиде до мивката. — Може ли да си налея чаша вода?
— Разбира се — каза Джеси и сви рамене, без да свали поглед от Сам.
— И тя какво ви каза? — попита Сам, човъркайки една дупка от чеп в масата.
— Предпочитаме да чуем какво ще ни кажеш ти — отвърна Паула и му се усмихна меко.
Нещо в него я трогваше. Сам беше на границата между дете и възрастен и тя почти можеше да види конфликта между тези две страни. Зачуди се дали той самият изобщо знае коя от тях предпочита. Вероятно беше трудно да растеш с баща като Джеймс. Никога не бе изпитвала особени симпатии към здравеняци и мачовци, може би защото и те рядко изпитваха симпатии към такива като нея. А да имаш баща, който е персонификация на мъжкия идеал, надали беше леко.
— Какво искате да знаете? — попита той и сви рамене, сякаш му беше все едно.
— Знаеш ли какво е правила майка ти между неделя вечерта и понеделник следобед?
— Не можете ли да сте малко по-конкретни? Не следя внимателно нито часовника, нито мама.
Сам продължаваше да човърка дупката. Мартин се върна с чаша вода в ръка.
— Разкажи ни какво си спомняш — каза той. — Започни с неделя вечерта.
Мартин преполови чашата на един дъх и Паула усети как самата тя ожаднява. В единия край на стаята имаше вентилатор, но той не помагаше. Въздухът в стаята трептеше от тягостната лятна жега, въпреки че вратите бяха широко отворени. Нямаше бриз, който да ги разхлади. Морето беше огледално спокойно.
— Вечеряхме рано — каза Сам и погледна към тавана, все едно се опитваше да си представи неделната вечер. — Кюфтета с картофено пюре. Домашно, татко мрази пюре на прах. После той излезе по работа, а аз се качих в стаята си. Нямам представа какво е правила мама. Обикновено прекарвам вечерите сам със себе си. А сутринта спах до… не знам… късно. Но предполагам, че мама е излязла да тича. Прави го всяка сутрин.
Паула стана и също отиде да си сипе вода. Езикът й бе започнал да лепне за небцето. Междувременно се обърна към Сам и попита:
— Но не си я видял?
Той тръсна глава.
— Не. Спях.
— А към колко часа я видя, след като се събуди?
Мартин пресуши чашата си и избърса уста с опакото на ръката си.
— Не знам. Може би по обяд? Лятна ваканция е. Кой ти гледа?
— После излязохме с лодката ти — каза Джеси. — Мисля, че беше към два следобед. В понеделник.
Тя все още не откъсваше поглед от Сам.
— Точно така, вярно — каза той и кимна. — Излязохме с лодката ми. Или… лодката на мама и татко. Семейната. Но най-вече аз я ползвам. Мама не може да я управлява, а татко все го няма.
— Сега от колко време си е у дома? — попита Паула.
— Няколко седмици. Скоро пак заминава. Малко след началото на учебната година, струва ми се.
— Къде? — попита Мартин.
Сам сви рамене.
— Не знам.
— Спомняте ли си нещо друго от понеделника?
И двамата поклатиха глави.
Паула погледна Мартин, който кимна. Изправиха се.
— Благодаря за водата. И за разговора. Възможно е по-нататък да имаме още въпроси.
— Добре — каза Сам и отново сви рамене.
Младежите не ги изпратиха до вратата.
Бохуслен, 1672
Когато чу писъците на Мерта, Елин се затича по-бързо от когато и да било. Бялата риза на Пребен се мяркаше между дърветата, той беше по-бърз от нея и разстоянието между тях се увеличаваше. Сърцето й биеше бясно, полата й се закачаше в храстите, клонките се чупеха, платът се късаше. Видя езерото далеч напред и се забърза още повече. Писъците на дъщеря й се приближаваха.
— Мерта! Мерта! — викна тя пронизително.
Щом стигна до брега на езерото, падна на колене. Пребен беше нагазил вътре и вървеше към момичето, но когато водата стигна до гърдите му, той изруга.
— Кракът ми се заклещи и не мога да се освободя! Елин трябва да доплува до Мерта, момичето няма да издържи още дълго!
Погледът на Пребен бе подивял и Елин видя как се мъчи да се отскубне. После се обърна отчаяно към Мерта, която бе замлъкнала и изглеждаше, сякаш е на път да потъне в катраненочерната вода.
— Не мога да плувам! — извика Елин, оглеждайки се за някакво спасение.