Знаеше, че ако се хвърли безразсъдно в езерото, със сигурност няма да успее да помогне на Мерта и момичето ще се удави. А и тя също.
Затича се към другия край на езерото. То беше малко, но дълбоко. Над повърхността вече се показваше единствено темето на Мерта. Един голям клон висеше над водата и Елин се покатери върху него, но въпреки това от момичето я делеше повече от метър. Тя извика на Мерта да се бори. Дъщеря й като че ли я чу и отново размаха ръце. Елин я болеше, но въпреки това успя да се придвижи малко по-напред по клона. Вече се приближаваше до Мерта достатъчно, че да опита да я улови.
— Хвани ръката ми! — викна тя и се протегна колкото можеше, без да рискува да изпусне клона.
Пребен също се развика с цяло гърло.
— Мерта! Хвани ръката на Елин!
Момичето се мъчеше отчаяно да достигне майка си, но й беше трудно и непрестанно гълташе вода.
— Мерта! Мили боже, хвани ръката ми!
И като по чудо Мерта сграбчи дланта й. Елин стисна с всички сили и опита да пропълзи назад. Тежеше й, но някак си успя да намери нужните сили. Пребен най-накрая се освободи и заплува към тях. Когато приближиха края на езерото, той стигна до тях и взе Мерта в прегръдките си, така че Елин можеше да я пусне. И двете ръце я боляха, но облекчението беше толкова голямо, че сълзите бликнаха неконтролируемо от очите й. Веднага щом стъпи на твърда земя, тя се хвърли към Мерта и заедно с нея прегърна и Пребен, който беше клекнал и все още държеше момичето.
Елин нямаше представа колко дълго са седели така, обвили ръце едни около други. Чак когато Мерта започна да трепери, осъзнаха, че трябва да се приберат и да облекат момичето, а и себе си, със сухи дрехи.
Пребен вдигна Мерта и я понесе внимателно през гората. Леко накуцваше и Елин видя, че е изгубил едната си обувка, вероятно тази, която се беше заклещила в нещо на дъното на езерото.
— Благодаря — каза тя с разтреперан от плач глас, а Пребен се обърна към нея с усмивка.
— Аз не направих нищо. Елин намери решение.
— Бог ми помогна — каза Елин спокойно и почувства, че думите й са истина.
Мерта успя да хване ръката й с божията помощ, беше напълно убедена в това.
— Значи, тази вечер ще благодаря на Господа още по-усърдно — каза Пребен и притисна момичето по-плътно до себе си.
Зъбите на Мерта трепереха иззад посинелите й устни.
— Защо Мерта е ходила до езерото? Тя знае, че не може да плува.
Елин опита да не звучи укорително, но просто не разбираше. Мерта знаеше, че не бива да се приближава твърде много до водата.
— Тя каза, че Виола е в езерото и ще се удави — смотолеви Мерта.
— Кой? Кой е казал, че Виола е във водата? — попита Елин и сви вежди.
Но й се струваше, че вече знае отговора. С Пребен се спогледаха.
— Брита ли каза така? — попита той.
Мерта кимна.
— Да, тя дойде с мен донякъде и ми показа накъде да вървя. После каза, че трябва да се връща, но че аз трябва да спася Виола.
Вбесена, Елин погледна Пребен и видя, че очите му са почернели като водата в езерото.
— Ще говоря със съпругата си — каза той глухо.
Приближаваха къщата, а Елин искаше да крещи, да дере, скубе и удря сестра си, но знаеше, че трябва да послуша Пребен. Иначе щеше да навлече беда на себе си и дъщеря си. Застави се да си поеме дълбоко въздух няколко пъти и помоли силите свише да я дарят с търпение, но вътрешно кипеше.
— Какво е станало?
Лил-Ян се затича към тях, следван от още няколко слуги и слугини.
— Мерта беше влязла в езерото, но Елин я извади — каза Пребен, вървейки с широки крачки към къщата.
— Остави я в колибата ни — каза Елин.
Не искаше момичето да се доближава до Брита.
— Не, на Мерта й трябват сухи дрехи и топло легло.
Той се обърна към най-младата от прислужничките.
— Стина може ли да приготви ваната?
Тя се поклони леко и изтича вътре, за да стопли вода.
— Ще донеса сухи дрехи — каза Елин.
Отдели се неохотно от Пребен и Мерта, но преди това погали момичето по главата и целуна леденото й чело.
— Мама веднага се връща — каза тя, след като Мерта изскимтя в знак на протест.
— Какво става тук? — каза Брита кисело.