— Да, много нежен стана изведнъж — каза Илайза, с глас, заглушен от копринения конец за бродиране, който държеше в устата си. — Няма да има повече плесници и ругатни, сега, когато тя е на път да се ожреби.
Алис погледна пак към вратата. Тя си оставаше затворена.
— Той със сигурност ще се стреми да поддържа доброто ѝ настроение — каза тя неохотно. — Нужен му е наследник, Катрин трябва да получава каквото поиска — поне през тези първи месеци.
Морах се изхрачи и плю в огъня.
— На него това му харесва — каза тя презрително. — Услажда му се да бъде с нея, докато носи неговото дете. Ще му харесва мисълта за бебето в утробата ѝ. Ще му харесват наедряващите ѝ гърди и пищността на тялото ѝ. Мъжете са като малки деца. Сам той ще суче от гърдите ѝ и ще се търкаля върху закръгления ѝ корем като новородено бебе. Точно сега той не е мъж, той е малко момче с нова играчка.
Илайза се изкикоти. Алис не каза нищо. Жените шиеха мълчаливо, всяка — изпънала шия да чуе какво става в съседната стая.
Вратата се отвори.
— Нейна светлост е уморена — каза Хюго. Погледна към Морах. — Ти или Алис, пригответе ѝ отвара, за да ѝ помогне да заспи. Тя има нужда от почивка.
Морах кимна към Алис. Хюго ѝ се усмихна с една от своите искрени, мили усмивки.
— Благодаря ти, Алис — каза той мило. — Можеш да я донесеш, когато е готова. — После се обърна рязко и се върна при съпругата си.
Когато отварата беше готова, Алис я даде на Рут да я занесе. Чакаше до огъня да види дали Хюго ще излезе пак. Той не излезе. Тази нощ, за първи път през дългия им, лишен от любов брак, той остана цяла нощ в леглото на съпругата си. За пръв път в живота си Катрин спа с ръка върху рамото на съпруга си, а кестенявата ѝ коса бе разпиляна по гърдите му.
Алис седеше до огъня с останалите и шиеше. Когато си легна до топлото, едро тяло на Морах, не заспа. Гледаше как тясната ивица сребриста светлина се мести от единия към другия край на стаята, докато луната равнодушно се движеше по небето. Алис лежеше по гръб, с отворени очи, без да вижда нищо, без да мисли нищо. Понасяше ревността, както би понесла пристъп на смъртоносна треска, стоически; отвратена до дъното на сърцето си, без да казва нищо.
Самото време беше против нея, принуждавайки я да стои затворена в замъка. Март беше ветровит, с чести дъждовни бури и вихрушки от гъст мокър сняг, който задръстваше входовете и влизаше, навяван от вятъра, през гледащите на запад прозорци, оставяйки локви по каменните подове. Небето сякаш бе надвиснало по-ниско от обикновено и притъмняваше рано следобед. Замъкът сякаш се гушеше зад стените, обсаден от зимата.
Алис никога не оставаше сама. Морах делеше леглото с нея нощем, лейди Катрин много често я викаше в галерията на жените, а старият лорд започна да седи при тях следобед, затова Алис не можеше да избяга в стаята му в кръглата кула. Хюго излизаше на езда всеки ден, препускаше все по-надалеч в полето, неспокоен като сокол в клетка. Чуваха истории за приключенията му: как някаква кръчма, която служела за свърталище на бракониери, била изгорена до основи, а мъжете и жените в нея — прогонени в заснежената пустош, за ожесточена битка на главния път с някакви просяци, за шумни скандали в някакъв публичен дом, истории за разврат и буйства с някакви маскирани актьори.
— Той е истински разбойник! — възкликна гордо старият лорд, когато научи за изблиците на жестокост на Хюго.
Алис не търсеше Хюго, нито пък той я викаше. Дълбока, потайна бездна от мълчание се беше разтворила между тях. Тя не го причакваше на стълбите, дори не се опитваше да привлече погледа му, когато той седеше с Катрин и нейните дами. Алис чакаше, както чака живата вода под замръзналия лед на реката, чакаше по-добри времена.
Той беше мил и внимателен с Катрин, а тя, понеже се хранеше добре и спеше добре, обслужвана от дамите си и спечелила благоволението на свекър си, сияеше от задоволство. Хюго легна с нея веднъж или два пъти, и макар че жените подслушваха, не чуха викове от болка, нито пък на наслада, пронизвана от болка. През тези две нощи Алис седя будна цяла нощ край тясното прозорче, загледана към белия пейзаж от другата страна на реката, смразена до кости от ледения вятър, който духаше откъм високите пусти земи. Цяла нощ се взираше навън към снежната пустиня, с бяло лице и широко отворени очи, като кукумявка, без да вижда нищо. На сутринта Морах възкликна, когато видя леда по ръцете ѝ и наситените виолетови сенки под очите ѝ.