Един ден към края на март, когато Хюго се върна от езда, намери баща си в галерията на жените и го помоли за разрешение да замине, за да посети приятелите си в Нюкасъл. Алис застина и заби очи в ръкоделието си. Катрин се усмихваше и проявяваше подчертан интерес към плановете му.
— Разбира се, че трябва да отидеш! — заяви тя уверено. — Ние тук ще си бъдем много добре! Баща ти ще ни пази, а Морах и Алис ще се грижат за мен!
Хюго се усмихна на всички. Алис почувства погледа му върху себе си и не вдигна глава.
— Тогава ще замина с чиста съвест и ще се върна с леко сърце — каза той шеговито. — А вие и всичките ви дами трябва да ми направите списък с неща, които да ви донеса от града.
— Аз бих искала малко копринени конци — каза Катрин замислено. — А Дейвид със сигурност ще има нужда от чай и подправки.
— Ще пътувам като амбулантен търговец — каза Хюго с усмивка. — Алис, мога ли да ти донеса нещо?
Алис вдигна поглед, с безразлично изражение.
— Не, благодаря ви, милорд — каза тя хладно. — Не ми липсва нищо.
Той кимна. Останалите жени поискаха дребни неща — цветни копринени панделки за рокля, кесии с подправки. Хюго записа сериозно исканията им и пъхна списъка в жакета си.
— Ще тръгна на разсъмване — каза той. — Затова ще се сбогувам с вас сега. — Взе ръката на Катрин и я целуна. — Бъди здрава, скъпа моя — каза той. Никой не можеше да остане глух за нежността в гласа му. — Бъди здрава заради сина ми, и заради себе си.
Алис се изправи тихо на крака и излезе от стаята. Спирайки за миг пред вратата, тя го чу как се сбогува с останалите, а после слезе до антрето между стълбите и входа към кръглата кула, откъдето трябваше да мине той.
Той слезе с леки стъпки по стълбите, като си подсвиркваше.
— Алис! — възкликна, когато тя излезе на светло. — Радвам се, че ме изчака.
Между двамата се възцари кратко мълчание, докато Хюго гледаше преценяващо каменното лице на Алис.
— Съжалявам — каза той искрено. — Знам, че тези дни бяха тежки за теб. Толкова тежки за теб, колкото и за мен. Видях те как ставаш бледа и слаба, Алис, и това ме нарани дълбоко. Имам нужда да бъда далече, имам нужда да бъда далеч оттук, Алис. Втръсна ми от тези зимни дни и тези дълги вечери с жени. Знам, че за теб е болезнено да гледаш Катрин. Знам, че това сигурно ти причинява мъка.
Алис извърна глава от него, но студената ѝ ръка се вкопчи в неговата.
— Трябва да понасям това — каза Хюго настойчиво. — Катрин е моя съпруга, носи в утробата си моя син, нямам избор, Алис. И не мога да копнея за теб и да те търся, и да си отмъквам кратки мигове с теб. Искам да бъда или с теб, или без теб; този половинчат живот на случайна страст е по-лош от нищо.
Алис кимна неохотно.
— Трябва да се отдалеча от това място — каза Хюго настойчиво. — Разкъсан съм между единия дълг и другия, имам чувството, че ме дърпат в хиляда посоки едновременно. В някои дни чувствам, че искам да избягам!
— Щастливец си, че имаш свободата да избягаш — каза Алис сухо.
Той ѝ се усмихна и каза меко:
— Не ставай хаплива. Заминавам да помисля, Алис. Когато се върна, ще кажа на баща си, че с теб трябва да имаме известно време заедно. Можем да уредим нещо. Можем да намерим място наблизо, където да живееш удобно, където мога да бъда с теб. Заминавам, за да помисля как да го постигнем. Чакай ме.
Алис обърна бледото си, сериозно лице към неговото.
— Трябва да те чакам — каза тя неохотно. — Няма къде другаде да отида. Обичам те.
При тези думи той се усмихна лъчезарно, но нито в лицето, нито в гласа на Алис имаше радост.
— Изглежда, че съм просто жена като всяка друга — каза тя нацупено. — Нито клетвите, които ми даде, нито моите магии ме опазиха от тази болка.
— Скъпа… — поде той и я притегля по-близо до себе си. После вратата над тях, на стълбите се отвори и той пусна ръката ѝ и отмина, без да каже и дума повече. Алис се загледа след него с толкова силно желание, че го чувстваше почти като омраза.
В дългия месец на отсъствието си той пишеше всяка седмица на баща си и на Алис се падаше задачата да чете небрежно надрасканите му писма. Той говореше за търговската компания на своя приятел — „Ван Еслин и Син“ — и плановете му за разширяване. Говореше за сина на лорд Нюкасъл, и за нощи на гуляи по реката. Пишеше добре, старият лорд и Алис понякога се разсмиваха заедно насред някое писмо, когато Хюго пишеше за схватка, приключила в река Тайн, или описваше някой уличен шарлатанин с танцуваща мечка. Писмата му извикваха ярко и живо образа му в ума на Алис и ѝ се искаше да чуе как неговият глас разказва тези истории, да види как онази внезапна усмивка стопля и осветява мрачното му лице. Забрави седмиците, в които копнееше за него и го търсеше, и как лунната светлина всяка нощ обхождаше стената на спалнята ѝ. Забрави киселия вкус на пресеченото желание, и страстта, която ѝ напомняше по-скоро на омраза, а не на любов. Вместо това се смееше с баща му и си мислеше без да си дава съзнателно сметка за тази мисъл — „Ако двамата с него се оженим, ще бъде така.“