Старият лорд избърсваше очите си и казваше на Алис да прочете отново същата част, а после се разсмиваше отново.
— Какъв разбойник е само! — възкликваше. — Но на света няма никой, който може да му устои! Не съм ли прав, Алис?
И Алис, сама в стаята в кулата с бащата на мъжа, когото обичаше, се подпираше на облегалката на стола му и кимваше.
— Неустоим е — казваше тя.
Старият лорд подръпна една от къдриците ѝ, която се спускаше от задния край на шапчицата ѝ.
— Още ли гориш по него? — попита той.
Алис кимна, обърна глава и му се усмихна.
— Обичам го — каза тя. — И той ме обича.
Старият лорд въздъхна и я погледна съчувствено.
— Той трябва да се сдобие с наследник — каза тихо.
— Знам — каза Алис. — Но можем да се обичаме.
— Може би — каза старият лорд: той имаше зад гърба си цял живот, изпълнен с разврат, любов и битки. — Може би, за известно време.
Катрин също получаваше писма. Той пишеше всяка седмица, за да се осведоми за здравето ѝ и да ѝ разкаже онези новини от Нюкасъл, които смяташе за подобаващи за нея.
„Аз познавам истинския Хюго“, прошепваше си Алис, докато Катрин четеше писмата му на глас пред жените. „Знам какво е правел всъщност онази нощ, за която казва на Катрин, че са излезли на вечерно плаване, а после са си легнали рано. На баща си той пише истината, и знае, че ще прочета писмата му, истинските му писма. Катрин не го познава, не и така, както го познавам аз.“
Алис беше по-щастлива в дългите студени дни, докато Хюго отсъстваше. Спеше нощем — дълбок сън, толкова сладък, че ѝ беше почти непоносимо да се събужда на сутринта. Сънуваше, че Хюго си е у дома, че тя е облечена в розово-кремавата рокля на Катрин, че се обляга на ръката на Хюго, докато се разхождат в градината, че е лято, разгарът на лятото, и че небето се усмихва на тях двамата. Сънуваше, че спи в голямото легло на Катрин, и че Хюго е обвил собственически ръка около нея. Сънуваше, че плава на търговския кораб на Хюго с високите мачти, плават до самия край на света, а Хюго е на руля, смеейки се заедно с нея, с очи, присвити, за да се предпазят от ослепителния блясък на слънцето върху високите вълни. Сънуваше, че заема мястото на Катрин на високата маса в голямата зала. Хюго ѝ издърпваше стола назад да седне, защото тя беше бременна с неговото дете. Всички лица, обърнати към нея, се усмихваха. Поздравяваха я, защото тя носеше наследника. Докато се събуждаше, ги чуваше да викат: „Лейди Алис!“
Катрин бе щастлива и дейна, докато Хюго отсъстваше. Бременността ѝ отиваше. Нравът ѝ се беше смекчил, тя се смееше и пееше сутрин. Бузите ѝ бяха поруменели и тя порозовяваше, когато четеше писмата на Хюго, стигаше до края и казваше: „Тук има една мъничка част, която няма да ви прочета. Тя е само за моите очи.“ После пъхаше писмото в кесията на колана си и го потупваше, сякаш за да се убеди в присъствието му.
Алис извръщаше глава от тези гледки. Катрин оставяше писмото разгънато на възглавницата си, четейки го показно, докато Алис решеше косата ѝ, подканвайки я да надникне. Алис възприе поведение на ледено безразличие: отказваше да падне толкова ниско, че да наднича тайно в писмото на Катрин, а и знаеше, че Хюго може да обещава всичко. За него любовните думи бяха като монети без стойност.
„Това не значи нищо“, казваше си тихо Алис. „Той планира живота ни заедно, живота си с мен. Каза, че има нужда от време, за да направи плановете си. И докато прави планове, с тези няколко нищо не значещи думи той се грижи да не загуби благоволението ѝ. Няма да ѝ завиждам заради няколко думи. Те са като безсмислени заклинания. Не означават нищо. Не означават нищо.“
— Бога ми, изглеждаш кисела — каза Морах една вечер развеселено, докато си лягаха. — По младия лорд ли вехнеш?
Алис повдигна слабото си рамо, скочи в леглото и издърпа завивките чак до ушите си.
— Мъчително е, нали? — каза Морах. — Тази глупост, любовта? По-добре щеше да е да го бе държала на разстояние, вместо да се влюбиш и да го изгубиш, без дори да си го имала. По-добре щеше да сториш, ако беше забравила обещанието си към него да се откажеш от магиите, точно както той забрави обещанието си към теб.